Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.07.2019 08:23 - Стъпалото
Автор: yavorkostov Категория: Изкуство   
Прочетен: 309 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Ужасно много шум,
пожълтeли пространства
и лепкава графика.
Любовноненужен морал,
любовноненужни познанства.

Юли вдигна химикала от пооръфания лист. Сега вече беше готов да се предаде на онази умора, която обикновено идва, след като творческата треска започне да си отива. Шумът на разбиващи се вълни, примесен с равни порции дневна жега и вечерен хлад, го покани да се отпусне назад. Легнал по гръб, се загледа в кристалночистото небе. Пясъкът под него, топъл и чист, нежно галеше тялото му. Лекият полъх, идващ от морето, носеше свежест и както винаги предизвикваше несравнимо вълнение у младия мъж, който дишаше жадно въздуха, стоящ в основата на повечето от мечтите му.

Студът, складиран от нощта, караше тялото му да потръпва на отмерени интервали от време. След като не можа да намери логично обяснение на значението на израза "любовноненужен морал", махна с ръка и се насили за момент да изпразни ума си от всякакви поетични напъни. Спомените от последните дни  тичаха насам-натам и вдигаха невъобразим шум в главата му, припомняйки му защо, в крайна сметка, напусна спокойствието на малкия град, за да дойде тук. Веднага изпъкнаха няколко причини: трябваше да помогне на приятел в труден момент, обичаше морето, търсеше нови развлечения и не на последно място - искаше да се отдаде на писане.

Млад, обещаващ и вече четен поет, Юлиан Станков се надяваше да завърши новата си стихосбирка до края на лятото. Мислеше си, че като остане насаме с очарованието на морето, писането му ще потръгне, но вдъхновението му беше отлетяло в неизвестна посока. Причината за това вероятно се коренеше в присъствието на пищната компания негови приятели, които почти нямаха категория за лично пространство - това така необходимо условие за творческото плодородие на един писател.

- Стига си се излежавал! Хайде, ставай - дребен, небръснат и с телосложение на билярдна щека, Боби се появи изневиделица с поглед, размит от огромното количество изпит алкохол, като се кискаше над главата на замисления мъж. 
- Само още малко - Юли нямаше голямо желание да тръгва от плажа, за да се налива някъде до припадък, междувременно да словоблудства  с полупознати хора и за капак да се впуска в поредното сафари за жени.

Дребният обаче се оказа доста настоятелен и го задърпа за ръката.
- Юлиане, изправяй се, защото съм ти приготвил страхотна изненада.
- Не ме дърпай, идвам.
- Хайде, моето момче - от алкохола Боби говореше провлачено и тежко. - Другите ни чакат. Спретнахме страшен купон. И знаеш ли къде? При скалите.

*          *          *

Хладният въздух на отминаващия ден, в съчетание със соления морски аромат, можеха да оправят настроението на всеки сезонен търсач на авантюри. Мястото беше толкова красиво, че имаше вид на  безкрайно скъп декор на качествено филмирана приказка. На няколко огромни, разположени една до друга, надвесени над вълните скали, двадесетина мъже и жени с дълги коси и изтрити дънки се забавляваха страхотно. Свиреха на китара, смееха се, пееха и вършеха ред други хипарски ритуали.

- Юли, прочети нещо! - висок младок с дълга, права, руса коса и рядка брада се пробва да заглуши всеобщата глъч с кресливото си гласче. - Я внимавайте всички! Този симпатяга тук - дългунът посочи Юли с театрален жест, - е, така да се каже, поет първа класа и аз, а надявам се и вие, ще се радваме да чуем последното му или всъщност, което и да е негово произведение.
- Давай! - другите се развикаха, оставяйки впечатление за организираност от площадна величина.
- До-обре, само да си посъбера мислите малко - понаваксал с питиетата, Юли вече имаше световъртежно настроение. Олюлявайки се, стъпи на ръба на една скала, която страховито стърчеше над морето. Точно под нея, сякаш за да подсилят драматизма на произведението, вълните се разбиваха с огромна сила. Юлиан Станков огледа с превъзходство тълпата дългокоси полудеца и спря погледа си върху единствения човек, който имаше значение за него. Любо.

*          *          *

Любо и Юли си паснаха от първо ръкостискане, когато се запознаха в една планинска хижа. Заедно с други тридесетина привърженици на развлеченията гуляйджийстваха под предлог, че се наслаждават на природата. Веднага откриха, че двамата слушат един стил музика, имат еднаква представа за вечната "Тя", харесват едни и същи книги и филми. С други думи, всеки от тях можеше да каже за другия -"Този там, искам да е най-добрият ми приятел". Станаха неразделни. Незабравимо време, в което безброй хубави мигове и няколко трудни ситуации допълнително потвърдиха всеобщото убеждение, че такова приятелство само веднъж се случва на човек. Пълни с искреност и дълбочина, тези взаимоотношения продължиха три години и половина, след което съвсем изневиделица нещо се случи с Любо.

Погледнато отстрани, нещо наистина необяснимо. За кратко време младият мъж се преобрази напълно. Началото на тази промяна започна, когато се увлече по Библията. Започна да ходи на църква, да се среща с други вярващи хора и дори речникът му се изчисти от стандартните младежки цинизми. Без да се усетят, сякаш от нищото, между тях се издигна висока,  невидима и непреодолима стена, но прекалено много всеки ценеше другия, за да се разделят, наранявайки се.

Един ден Юли каза на Любо, че уважава новия му мироглед, но той лично не го споделя, а и няма изгледи скоро този факт да се промени. Силно си стиснаха ръцете, с половин уста си пожелаха успех, обърнаха се и тръгнаха в противоположни посоки. Така приключи последната им среща, а след това много дълго нито се виждаха, нито чуваха нещо един за друг.

Някъде около година по-късно, Юли влезе в малката квартална кръчма, където често се отбиваше. Изненадата му бе пълна, когато на малка маса в ъгъла зърна единствения си истински приятел Любо, който на всичкото отгоре изглеждаше и пиян до козирката. Погледите им се срещнаха и както в старите времена, за части от секундата привлякоха вниманието  на останалите посетители. Двамата викаха с все сила и се запрегръщаха мъжки поне десет минути. Юли с радост констатира, че неговият приятел пак си е същият.

- Ето ме, отново съм тук. К`во ще кажеш? - порядъчно фъфлещ, Любо се отскубна от мъжкарската прегръдка, опитваше се да изглежда безгрижен и весел, но от километри ставаше ясно, че не е добре.
- Какво става с тебе бе, човече? - Юли преливаше от радост, защото най-сетне неговият приятел се върна.
- Д-добре съм... Мноого съм добре... Не съм добре, приятелю. Пак се издъних. За нищо не ставам, разбираш ли? Този път съм свършен - сянката в гласа на Любо издаваше присъствието на огромна вина, която се бе стоварила със страшна сила върху него.

- Я, стига! Знаеш ли как се радвам  да те видя! Радвам се, че пак си същият. Какво говоря, направо съм на върха на щастието. Ти знаеш ли, момченце, колко много ми липсваше.
- Издъних се! - пияният мъж изглеждаше така, сякаш носи два тона камъни на гърба си. Излъчваше неописуема болка. - Не можах да издържа промяната.
- О-о, това ли е? Християнството е за слабаци, а ти, готин, не си някакъв смотан слаботелесен лигльо! Ти си Любака! Не бой се, всичко отново ще бъде наред.

И като че ли наистина "всичко си беше наред". Виждаха се всеки ден, без изключение, върнаха се приключенията от "доброто старо време" и както тогава се отдаваха на целенасочено безгрижие (с цялата палитра от практики, изпълващи със съдържание това понятие), опитваха и сега. Нещо обаче безвъзвратно си бе отишло. Любо не беше вече същият. Често се затваряше в себе си, постоянно се опитваше да удави в алкохол мислите си, които явно го измъчваха безкрайно, а няколко пъти, крайно пиян, се разциври от огромно съжаление за това, че е като Юда Искариотски - човекът, извършил най-голямото предателство. Смяташе, че е обърнал гръб на Исус Христос с този нов стар живот, който водеше. Чувстваше, че е изгубен и най-лошото, като че ли този път - изгубен завинаги.

Това, в крайна сметка, се оказа основната причина Юли да настоява толкова усърдно  да бъдат заедно на това пътуване. Малко да смени обстановката, да се потопи във вихъра на безкрайните удоволствия с дъх на море и най-важното - да избяга от себе си. Необятната синя шир и солената вода може би като хапче за душевни терзания щяха да проникнат в объркания ум на единствения човек, който имаше значение за него.

*          *          *

Юли отмести погледа си от Любо и се загледа някъде в хоризонта. Цялата тълпа веселящи се момчета и момичета притихнаха в очакване на това ново развлечение - рецитиране на авторска поезия. Боби лежеше на земята, подпрял главата си с ръка, и зареян някъде отвъд перестите облачета, имаше вид на полузаспал скитник в прегръдката на всемирната апатия. Русият дългокоско с рядката брада, на косъм от припадъка, подпираше слабото си телце в недотам млад представител на женския пол, имитирайки прегръдка,  и по всичко личеше, че ще хвърли крехките си сили, за да внимава. Единствено Любо гледаше в земята, така че всеки ясно можеше да види, че той не е част от това дългокосо множество, добре прикрило духовната си празнота с грима на купона. Неговото отчаяние бе изписано на лицето му.

- Ще ви кажа предпоследното си стихотворение - Юли се изкашля като въведение. Оправи косата си с ръка и след миг мълчание започна:

Представата за вчерашното утре

съсипва вярата и без това разклатена.
Утехата, че времето лекува раните 
се лута във посока срещу вятъра.

Всяка дума вкарваше по мъничко горчив вкус в устата на младия поет. Гледаше срещу себе си цялата тази група току-що пораснали младоци с омърсено детство и мислено им сложи присъда. Обречени. Това, което го ужаси обаче бе, че той не правеше изключение, дори нещо повече, присъдата важеше най-вече за него самия.

Смрадта, проникнала през клетките,
се напластява, без да се терзае от сапуните.
Мисълта, че трябва да напусне смазана,
я кара да опъне струните.

Смрадта ли? А не беше ли тя част от целия му досегашен живот? Та той вонеше  отвсякъде. Нищо вече не беше в ред. Юли се чувстваше много странно. Рецитираше силно с устата си поезията, която го караше да се чувства значим, но сърцето му крещеше все по-силно, раздирано от болката и празнотата, събрани в него.

Сърцето глупаво, забравило
да следва ритъма,
се блъска в лабиринт,
изцапвайки със кръв
стените светещи.

Спомни си лицето на Любо в кръчмата. Точно сега Юли започна да разбира какъв страшен кошмар бе преживял най-добрият му приятел. Кошмар, защото намираш Пътя, по който трябва да вървиш, който осмисля живота ти, а след това го оставяш, като се проваляш, здраво заклещен в смъртоносния капан на привидно добре изглеждаща безпътица.

Сънят, полепнал по клепачите
приема образа на кестен
с обрулени бодли от урагана.

Въздухът беше пред експлозия.

Останките, разхвърляни навсякъде,
почиваха спокойни.
Светът е тесен.

Настана кратка тишина. Юли беше свършил. Юли беше свършен. Гръмнаха аплодисменти. Младият мъж се наведе напред, но не за да се поклони. Виеше му се свят. Овациите не спираха. Юли се изправи, но не успя да се задържи и политна назад към пропастта.

Морето бушуваше с великанска сила.

*          *          *

Навсякъде цареше усещането за сива празнота и за онзи покой, който никога не можеш да намериш там, където има дори намек за живот. Ароматът на свежи и увяхнали цветя се смесваше с този на прясно разкопана земя. Времето сякаш бе застинало, излязло от релсите на своя монотонен ход. Птиците дори бяха забравили да летят и да пеят.

Млад мъж стоеше леко прегърбен пред току-що покрит гроб и триеше очите си. Останалите хора се бяха разотишли, като бяха оставили след себе си единствено плътна завеса от тъга. Без да го е грижа за чистотата на панталоните му, човекът коленичи. Вдигна ръцете си към небето и съвсем тихичко промълви:
- Мисля, че разбрах посланието! Благодаря Ти! Благодаря Ти!

*          *          *

Вълните се разбиваха на десетина метра под Юли. Той висеше, хванал се с едната си ръка за не много голям, остър издатък от скалата, а пръстите на краката беше пъхнал в последния момент в малка цепнатина по-надолу. Отгоре кънтяха писъци с неговото име, идващи от ужасените младежи.

Цялата сцена се разигра за части от секундата. Един миг и сега Юли висеше над смъртоносните вълни, зашеметен, леко кървящ и силно уплашен. Вдигна очите си, за да намери с поглед някакъв път до върха на скалата, но ръцете и краката му се разтрепераха, а и прецени, че няма да има сила да поеме нагоре.

- Юли, Юли! - чу познат глас, идващ някъде над главата му. - Аз съм, Любо, там ли си?
- Ей, приятел, тук съм - едва-едва простена уплашеният мъж.
- Слизам, ей сега - гласът отгоре вече се чуваше по-близо, - държиш се, нали?

 След около минута Любо висеше, стъпил в скалния процеп, точно до своя приятел. Усмихна се за вдъхване на кураж и мислено се опита да си представи обратния път догоре. Силите на Юли привършваха, така че нямаше никакво време за губене.

- Виж, единственият начин е да стъпиш тук - с трепереща ръка Любо посочи едно издадено местенце на около петдесет сантиметра от тях - и после да стъпиш тук, на рамото ми. Оттам ще видиш, пътят е лесен.
- А ти? Какво ще правиш ти?
- Виж какво, човече, нещо стана с мен там, горе. Без да го очаквам, съвсем изненадващо, но много истинско. Нещо се случи с мен. Върнах се на мястото, от където бях изпаднал. Върнах се в Пътя, който ми дава истинска сигурност. Помолих Го и чудото се случи, усетих Неговата прошка. Посветих се, и този път наистина. Посветих се на Господа. Знаеш ли защо? Защото никой не ме е обичал така, както Исус ме обича - с напълно ясен поглед, лицето на Любо светеше. - Без да осъзнаваш беше прав тогава, когато ме успокояваше. Не съм като Юда Искариотски! Простен съм! Но стига съм говорил, няма време. Трябва да се качваш, само ми обещай, че ако нещо се случи с мен, ще Го потърсиш! Моля те!
- Ще се кача - Юли говореше на себе си - и ще намеря въже. Ще се върна и ще те измъкна оттук.

После събра всичката си останала сила, стъпи плахо на издатъка в скалата, след това на рамото на Любо и бавно се покатери по скалата нагоре. Боби и още две момчета му подадоха ръка и го издърпаха при себе си.

- Имате ли въже? - пребледнял от страх, Юли викаше, без да може да се контролира. - Бързо да намерим някакво въже или нещо друго, само...

Чу се силен вик, който обаче веднага изчезна, погълнат от шума на морето.

- Любо, там ли си, приятелю? - Юли се надвеси над пропастта.

Вълните продължаваха зловещо да реват, но там, долу, беше пусто и тихо. Вече нямаше никой.

*          *          *

Навсякъде цареше усещането за покой. Ароматът на пресни и увяхнали цветя се смесваше с този на прясно изкопана земя. Мъжът се изправи и се насочи към изхода на гробищния парк. В главата му звучаха последните думи на единствения му приятел - "Обещай ми, че ако нещо се случи с мен, ще Го потърсиш". Юли разбираше, че го очаква огромна промяна, след като реши да потърси и намери Този, Който преди време раздели, но сега е на път отново да ги събере с Любо.

Излезе от гробището, изтри поредната сълза и пое дълбоко въздух.

Ухаеше на живот.




Гласувай:
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: yavorkostov
Категория: Други
Прочетен: 270243
Постинги: 167
Коментари: 157
Гласове: 291
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031