Прочетен: 1959 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 06.06.2019 09:03
Колев се отличаваше с изненадващо голям брой слабости в характера, но най-дразнещата от всички бе склонността му да се преобразява в безжизнено мекотело пред всеки що-годе привлекателен представител на нежната част от човечеството. Зад гърба си имаше три брака и поне две дузини неуспели връзки, разпаднали се заради споменатата особеност, но без да обръща внимание на този вид житейска математика, той неуморно продължаваше да се прекланя пред тайнството на женската красота.
Когато ме видя, се изправи и с поглед посочи стола си, безмълвно канейки ме да се настаня удобно. След това заяви, че ще ни остави да поговорим, но ако имаме нужда, е на наше разположение. Усмихна се важно, извини се учтиво, доколкото е възможно за човек с неговата позиция и морал, мазно ни пожела успех и излезе.
Двете доскоро деца безмълвно впиха очи в мен, а отсъствието на намек за усмивка по лицата им подсказваше, че нямат намерение да говорят за козметика, а за проблеми. „Изглеждат толкова потиснати и напрегнати, че няма да се учудя, ако ей сега от носовете им тръгне кръв”, помислих си и от своя страна се ухилих благо насреща им.
- Здравейте – започна едното момиче, изкашля се леко за прочистване на гласа и се представи, – казвам се Цветанова, а колежката е Борисова.
- Стоянов – от своя страна с фамилията си и аз дадох своя принос към запознанството.
- Тук сме по сигнал – остро влезе в разговора другата и продължи в същия дух - за домашно насилие. Ще се наложи да отговорите на няколко въпроса.
Докато се опитвах да събера мислите си след първоначалния шок, пред очите ми невръстните дами застрашително заизваждаха голямо количество бумаги. Слагаха ги една по една на бюрото пред мен в ритъма на някакво зловещо, методично постоянство, а след като свършиха, офисът на шефа изглеждаше като прекомерно експлоатирана канцлерия на комисията по досиетата.
- Ще се наложи да отговорите на няколко въпроса – повтори Борисова на един дъх и побърза да развие мисълта си, - тъй като получихме обаждане на специалната ни телефонна линия, че упражнявате насилие над децата си.
Бях посветил голяма част от живота си на това да бъда добър баща и всеки ден осъзнавах колко висока е цената да съм последователен в това призвание. Ето защо думите на тази невръстна служителка на държавата ми се сториха абсурдни и арогантни. Запазих мълчание, а момичето продължи:
- Като агенция, която е длъжна да реагира при подобни сигнали, дойдохме да проверим истинността на тази информация. Това е наше задължение, а надяваме се, че вие сте в състояние да осъзнаете колко сериозни са подобен вид обвинения. Ако установим нарушения от ваша страна на Закона за детето, смея да отбележа, че санкциите могат да бъдат изключително големи.
- Преди да ме разпитвате за каквото и да било обаче, искам аз да получа няколко отговора. – Реших с атака да се съвзема, а и да се вкопая в надеждна отбранителна позиция. – Всъщност трябва да ви предупредя, че за да продължим без да се появи опасност този разговор да излезе от тона на благоприличието, е редно първо вие да отговорите на два въпроса, които аз ще ви задам. Първо, бихте ли се легитимирали и второ, кой е подал този така наречен „сигнал” срещу мен?
- Ние сме представители на една новосформирана служба, която се нарича „Закрила на детето в действие” или ЗДД. Към Социалното министерство сме, а едно от многото неща, които вършим, е да следим да бъдат спазвани правата на децата съобразно новоприетия Закон за детето – Цветанова се опита да играе „гласа на разума” в нажежената атмосфера, настанила се в кабинета на Колев. – За съжаление, на втория въпрос не мога да ви отговоря. Това е смисълът на анонимния сигнал – вие да не знаете кой го е подал. Когато лицето, информиращо ни за нередност, се притеснява от саморазправа срещу него, то използва този метод. И мисля, че това е логично. Освен това, законово този въпрос е уреден още от две хиляди и ..... година.
- Едно време деяние от такъв характер го наричахме донос – не се предавах прехвърляйки в ума си кой е „доброжелателят”, на когото дължа случващото се.
- Говорим си сладко – извиси все още неоформения си глас Борисова, сякаш да покаже, че тя е лидерът, човекът който владее ситуацията, - но ние не разполагаме с много време, затова ще ви помоля да бъдете така добър да не ни заплашвате, а да отговаряте за действията си.
- Звучите така, сякаш съм престъпник.
- Може и така да е. Къде бяхте вчера около девет и тридесет вечерта?
- У дома, а вие?
- Синът ви Ясен Стоянов беше ли си вкъщи?
- Той е на пет години, къде според вас трябва да е детето ми.
Борисова почервеня от гняв, но бързо се окопити, зарови се в книжата пред себе си, и докато отбелязваше в тях нещо с трепереща ръка, продължи с глас, сякаш работата й е да обявява разписанието на самолетите на летище София.
- Сред методите ви на възпитание, които прилагате към сина си, използвате ли причиняване на болка?
- Вас какво ви интересува? – недоумението ми растеше с бързи темпове и усещането ми бе, че скоро ще стигне критични нива.
- Причиняването на болка на дете се преследва от Закона. Това не го ли знаехте?
- Тук говорим за моето дете, нали така? – казах.
- Именно. Сигналът е за евентуално насилие, което вие сте упражнили над детето си. Става дума за побой, който сте му нанесли около девет и тридесет вечерта на тринадесети март, две хиляди и.... година. Тоест вчера.
- Вие чувате ли се какво говорите? – тук вече чашата ми преля и реших да пристъпя към настъпление.
Освен че въпросът е личен, истината бе, че изобщо не бях упражнил никакво насилие над Ясен. Всъщност до по-сериозни мерки във възпитанието му бях прибягвал само няколко пъти, като последно това се случи преди повече от година и половина. Просто вчера вечерта се поразплака на по-висок тон, защото имахме разминаване по въпроса за необходимостта от миенето на зъбите преди лягане, като естествено, тъй като съм отговорен баща, аз спечелих този невинен сблъсък по един безусловен начин.
- Идвате тук - продължих с доводите си, - на работното ми място, в петък след обяд и ми държите сметка за това що за родител съм? Вие знаете ли какво е да възпитавате деца, като игрите ви с кукли не се броят. Не ми отговаряйте! Не знаете! Но сега сте тук, за да ми държите сметка. Ясен е третото ми дете, и твърдите, че вашето ЗДД е по заинтересувано за това как расте синът ми от мен самият. Не съм предполагал, че ще бъда отрицателен герой във вашия театър на абсурда. Този жанр обаче не ми допада и затова ще ви помоля да не се бъркате в живота на семейството ми. Довиждане. Разговорът ни свърши.
Посочих им вратата, но те не помръдваха. Изглеждаха, без ни най-малко да преувеличавам, като две скални фигури с причудливи форми, изваяни от мощта на отминали сезони, дъждове, ветрове и мълнии.
- Ще направите грешка – с човешкия си глас Цветанова излезе от ролята на камък, - ако преустановите срещата ни. Ситуацията е доста сериозна и изисква незабавно да бъде изяснена.
- Добре тогава, вие може да останете – заявих, - все пак това не е моят, а е офисът на началника ми. Аз обаче си тръгвам.
И излязох.
Почувствах огромна нужда по най-бързия начин да се прибера и силно да прегърна семейството си. Да ги притисна близо да себе си, за да знам, че са на сигурно място. Да се уверя, че са добре, в безопасност са, и са си същите, неосквернени от някои от онези „доброжелатели”, подаващи анонимни сигнали, или тези мумийни служители от ЗДД.
Час по-късно си бях в къщи. Заключих вратата и сложих резето за по-сигурно. Семейството бе насядало около масата и мълчеше. Настаних се до тях и реших да поговорим за случилото се през деня, както обикновено правехме, докато вечеряме. Жена ми се изправи, взе димящата тенджера и започна да сипва в чиниите от топлата ароматна супа.
Обърнах към най-голямото от децата ми - седемнадесет-годишния Симеон:
- Как беше днес в училище?
- Добре - отговори бързо и сведе виновно очи, - само дето ме викаха при директора. Питаха за теб. Задържаха ме след часовете. Стоях там допреди малко.
Сковаващ ужас превзе тялото ми от глава до пети.
- Питали са за мен? – казах по скоро на себе си - Кой?
- Някакви жени. Представиха се за психоложки или нещо такова.
- И какво точно са те питали за мен?
- Разни неща – Симеон изглеждаше притеснен, - но най-вече дали ни биеш вкъщи.
Изведнъж ми се стори, че нещо в стаята се раздвижи. Някаква тъмна сянка премина бързо. Мярнах я с крайчеца на окото си. В началото помислих, че е плод на въображението ми, но минута по-късно бях убеден, че наистина съм я видял. Дойде откъм вратата и се скри някъде зад дивана.
После излезе оттам, мина покрай мен, и се шмугна под масата. Усещах присъствието й, но се чувствах безсилен. Чувствах се безсилен. Непозната, противна, сееща ужас сянка се бе вмъкнала в дома ми, на трапезата ми, в компанията на любимите ми хора, а аз не можех да направя нищо. Тялото изтръпна и остра болка стегна сърцето ми. Не можех да направя никакво движение. Не можех да говоря. За миг предположих, че получавам сърдечен удар или мозъчен инсулт. Или може би и двете. Студена пот потече от порите ми. Трябваше да предприема нещо.
Трябваше да се справя със сянката. Да я разкрия, осветя, идентифицирам. Да разгадая намеренията й. Да разбера защо е тук. Да разбера защо е тук и да я прогоня.
Сянката се раздвижи и почти съм сигурен, че Ясен усети присъствието й, защото се обърна по посока на мястото, където тя се намираше. Разплака се и бързо изтича да се гушне в майка си. Трябваше да я идентифицирам. Ако знаех каква е, по-лесно бих могъл да се справя с нея. Измина минута без да се случи нищо. Само тишината се натрапваше и ми пречеше да се съсредоточа. Тогава се случи онова, което очаквах. Изведнъж разбрах, че всъщност познавам сянката много добре.
Запознах се с нея по-рано през деня. В кабинета на Колев. Може би съм я мяркал и преди, но в офиса на шефа за пръв път се сблъсках толкова сериозно с грозното й лице. Сега беше редно да й дам име, за да е по-лесно да вникна в същността й. Доброжелателят Подлец. Да. Доброжелателят Подлец бе името на сянката на един зловещ събирателен образ на доносника от една страна и на безчувствения чиновник на една безчувствена система, узурпирала механизмите на съвременната държава.
Имаше изражението на Цветанова, Борисова, на съседите – клюкари и носеше властта на ЗДД и цялата потискаща машина на тоталитарното държавно вмешателство в живота на хората. Вмешателство в името на доброто на детето. Колко лицемерен бе този Доброжелател Подлец. Стори ми се, че сянката потрепери.
Естеството й бе страх. Смразяващ страх. Страх от някого, чиято сянка брутално претендира за правото да влезе с взлом в територия, която е неприкосновена. В семейството. Да, естеството й бе Страх. Страх от това, че в непосредствена близост до теб има същество с власт, което не притежава срам да се натрапва, да разделя, да ни настройва един срещу друг. Същество, което заявява, че само То може да диктува правилата, нагло присъствайки, цинично, неканено и зловонно.
- Ти какво им каза? – обърнах се отново към сина си.
- Казах им истината, но беше много гадно. Те не ми вярваха. Държаха се с мен с някаква фалшива загриженост, попълваха цял куп формуляри и си шушукаха нещо. Беше наистина противно, защото аз каквото и да кажех, се чувствах като че ли съм лъжец и единствено имам за цел да те прикрия.
- Съжалявам Симо, че е трябвало да преживееш това. Някой е подал сигнал, че съм упражнявал домашно насилие над вас. По-точно бил съм нанесъл побой на Ясен. Вчера вечерта.
Сянката шавна и утихна. Изправих се. Силата ми се бе върнала донякъде. Сега, когато познавах лицето й, и подозирах откъде идва властта й, плахо започвах да подозирам, че мога да се справя с нея. Защото мястото й не е в дома ми и не е добре дошла в моето семейство.
В понеделник сутринта пристигнах на работа, както обикновено две минути по-рано. На път за там си вдъхвах кураж, като си припомнях думите на любимото си стихотворение:
„Като дете
пред замъглено огледало
поетът се опитва
да открие смисъла.
Толкова е трудно –
съвестта е замъртвяла,
а мечтата още там е,
но се е вмирисала.”
Когато влязох в офиса, колегите вече бяха заели местата си, но щом осъзнаха, че съм там и присъствам, разговорите секнаха.
„Някак странно
думите са поевтинели.
Опитва се да каже
нещо смислено,
но образите -
болни, пребледнели,
притежават относително
разбиране за истина.”
Направих се, че не разбирам от хлад в отношенията и с приятелски поздрав им дадох да разберат, че им влизам в положението. Все пак, слухът, че без да знаят досега са работили с опасен и безскрупулен насилник, даваше необходимия резултат. Докато заемах мястото си зад бюрото, се сетих и последния куплет:
„Като дете
пред замъглено огледало
поетът се опитва
да открие смисъла.
Изобщо не е трудно -
ако съвестта е оживяла
и мечтата ще се върне,
този път
от Вечна Истина пречистена.”
В десет и петнадесет Колев ме повика в кабинета си. Покани ме да седна и премина директно към въпроса:
- Постъпил си глупаво, като си тръгнал от срещата в петък.
- Сигурно, но не можех да търпя унижението две невръстни момичета с власт да ме гледат като сериен убиец и да ме учат на родителски грижи. Разбираш ли?
- Остави ме мен дали разбирам. Само зная, че ситуацията е сериозна. Срещу теб тече разследване, а знаеш ли какви са санкциите. Госпожиците ми казаха после. Ако се докаже, че си виновен, може да се стигне и до извеждане на детето от семейството, и да му се осигури безопасна среда за отглеждане. Така те се изразиха.
- Театър на абсурда, както от своя страна аз се изразих тогава.
- Виж – Колев заби в мен началническия си поглед, - излез за няколко дена в отпуск и оправи тази каша. Чуваш ли? И това не е предложение или препоръка. Заповед е. Направи каквото е необходимо, подмажи се на женичките, които те тормозят, изтърви някой комплимент, аз също мога да дам едно рамо и да завъртя телефон тук и там. Имам познати, които са напред с материала, тоест на отговорни позиции са на високите етажи, на правилните служби и могат всичко да замажат. Но това в краен случай, а сега тръгвай.
- Господин Колев - казах му и преди да му дам шанс да реагира, го попитах наглед наивно, - мога ли да отида някъде, където да се скрия?
- Какво имаш предвид?
- Искам да избягам от всичко това, за да вдишам глътка въздух като свободен човек, роден с права и достойнство? Благодаря ви все пак за предложението, но това не става с няколко дни отпуск. Още по-малко с връзки по високите етажи. Става с копнеж. Копнеж за свобода. Разбирате ли?
- Боя се, че не – отвърна шефа с глуповат изглед на лицето.
- Няма нищо – възкликнах радостно, - много ми помогнахте. Не че казахте нещо смислено, а дето просто ме изслушахте.
- Нали не ти се е разхлопала дъската – попита ме уплашено моят събеседник.
- Не! Напротив. Докато говорих с вас, разбрах. За да изгоня сянката от дома ми, е необходимо да притежавам този копнеж. Сега разбрах, че го имам. Ето тук е. Вътре в мен. В сърцето ми е. Копнежът ми за свободата е по-силен от страха, който сянката на Доброжелателя Подлец носи със себе си. Ще я надвия. Гарантирам.
Оставих началника си осезаемо озадачен, а аз излязох от кабинета, преливащ от нова надежда. Този ден изкарах в ходене по улиците и планиране на съвсем конкретни действия за разкриване на начина, по който сянката се натрапва в живота на хората. Вечерта се прибрах около деветнадесет и тридесет. У дома нямаше никого другиго освен моето семейство и един дълбок, прекрасен мир, идващ от решимостта ми за победа. За да си вдъхна кураж още веднъж, този път на глас си припомних думите на любимото си стихотворение:
„Като дете
пред замъглено огледало
поетът се опитва
да открие смисъла.
Изобщо не е трудно -
ако съвестта е оживяла
и мечтата ще се върне,
този път
от Вечна Истина пречистена."
06.06.2019 13:37
06.06.2019 15:17
От днес и ние с лекси идваме в екипа!
Джуфло, много си тъпа!
06.06.2019 15:20
Уфф искам да кажа че Валдор е права