Наречете ме старомоден или още по-зле – непоправимо задръстен индивид на средна възраст и вероятно ще сте прави, но в историята, която предстои да опиша съществуват известен брой смекчаващи вината обстоятелства, които искрено се надявам да откриете и подложите на обективен анализ. Без особени ангажименти, само ако разполагате с достатъчно време, защото в крайна сметка не моята незначителна персона е централната фигура в този кратък разказ и ако остане в сянката на прожекторите, ще бъда особено удовлетворен.

Все пак, редно е за увлекателното представяне на последвалите събития да спомена няколко думи за себе си. Женен с две деца е първото, което ми идва наум: Съпруга Аксиния на четиридесет и нещо (имам предвид годините, не килограмите); Клара, дъщеря на седемнайсет, и Богдан, тийнейджър на петнайсет години с необикновен афинитет към конкретен вид компютърни игри, съдържащи драматични битки с танкове.

Водя се добър баща, макар и понякога в момент на самокритичен анализ да осъзнавам, че в грижата си към „малките” съм в състояние да задуша и мечка гризли, обладана от майчин инстинкт, готова със зъби и нокти да брани поколението си. Добрата новина е, че след като попадна в капана на подобен род отклонение във възпитателния процес, съм склонен да си признавам, а моите деца, понеже така ги научих, са склонни да ми прощават несъвършенствата.

С този кратък, но необходим увод, целящ да положи основата за разкриване на фабулата, придвижвам сюжета към деня и мястото, където се случиха долуописаните събития, или по-скоро се развиха долуописаните взаимоотношения. Денят е вторник, но от онези хубавите вторници, предхождащи Рождеството Христово, а мястото е у дома. Поне така си мислех в началото, защото всъщност конфликтът, жизнено необходим за всяка качествена история се случи в онова доскоро непонятно за мен нещо, наречено социална мрежа.

Усещането за празник, топло и деликатно подхранвано от множеството гирлянди, светещи лампички, натежала от играчки елха и очарователния аромат на сготвено месо бе завладяло всички вкъщи, когато срещнах погледа на Клара. През годините бях придобил проницателността на таен агент в случаите, отнасящи се до настроенията на децата, и този мой неподозиран допреди две десетилетия талант спомогна веднага да проумея, че назрява ситуация от първа степен по петобалната система за оценяване на криза в семейството.

Бързо се пребори х с желанието да се паркирам пред телевизора, където по празниците давах своя дан, заедно с всички останали сезонни безделници, самоубиващи скъпоценните мигове от настоящето си и деликатно запитах:

– Някакъв проблем ли има, Кларче?
– Не! – отсече моето момиче, но след кратко колебание продължи. – Да! Появи се проблем. Бритни не иска да публикувам гадни материали, защото излизат на нейната стена, и ако не пиша само позитивни щяла да ме изтрие от контактите си. Казва, че не съм търпяла мнение различно от моето, но това изобщо не е вярно. Просто споделих какво мисля.

 – Каква стена? – мигнах умно седем пъти в секунда.
– Ох, татко! Нейната стена във Фейсбук. Знаеш ли какво е това или се изразявам на китайски?
– И какво точно си написала, което е излязло на въпросната стена, която е собственост на Бритни? – леко обиден от очевидното си невежество направих опит да сменя темата. – Нали имаш предвид онази същата Бритни, от проекта?

Проектът бе една от десетината инициативи на неправителствената организация „Свободното Слово”, председател на която бе моят първи братовчед Верен. Клара помагаше като доброволец в организацията не само защото чичо й беше шеф, но и защото искрено вярваше в каузата на Свободното слово. Въпросното мероприятие се бе случило преди около две години и се състоеше в обмяна на така наречения междукултурен опит между британски и български младежи в сферата на свободата на религията, съвестта и словото. Двете групи си размениха по едно гостуване, разгледаха забележителности, участваха в няколко организирани мероприятия, позабавляваха се с игри по темата и накрая размениха адреси за продължаване на взаимоотношенията.

Докато престояваше в Лийдс, Клара бе настанена в дома на Бритни и така двете момичета станаха добри приятелки. Пишеха си редовно по електронната поща, това поне знам какво представлява, и разговаряха по Скайп най-малко два пъти в месеца. След това, групата от Острова посети България на няколко пъти и разбира се, цялата тумба британчета станаха част от кръга приятели не само на Богдан и Клара, но и на нас, възрастните.

До този момент всичко вървеше идеално, а ето, че сега малко преди празника Клара ни сервира тази топ новина от нета, както се казва. Признавам си – останах неприятно изненадан, най-вече, защото в богатия си житейски опит в областта на социалните разриви, знаех болката, с която са съпътствани конфликтите с хората, които впоследствие наричаме приятели, но бивши, болка приличаща на онази от физическата загуба на скъп и непрежалим близък.

– Да, за същата Бритни говорим, която добре познаваш и толкова харесваш. И това не е всичко, Брандън ме изтри от контактите си, а Шон, нея май не си я виждал, каза, че не иска да има нищо общо с някой, който е изпълнен с омраза. Разбираш ли? Имаше предвид мен. А аз не мразя никого, просто си казах мнението за хомосексуалистите.
– Може ли да видя чата, ако ми позволиш? – попитах смирен и изпълнен с любопитство.
– Ето – каза Клара и се отмести, за да виждам добре монитора.

Придърпах с крак един от близките столове, с което предизвиках мълчаливото неодобрение на жена ми Аксиния, която веднага зае поза амфора, но в онзи момент ми бе все едно, защото мисълта ми се бе оплела другаде – в мрежата на социалната мрежа. Въображението ми веднага нарисува мисловна графика на тема как тежките думи изписани от някогашните приятели на Клара като лепкави паяжини се спускат към милото ми момиче и отново се задейства онзи вътрешен механизъм, за който се изповядах седемстотин и двадесет думи по-нагоре. Бързо се овладях и след първоначалния си хаотичен полет във всички посоки, буквите кацнаха по местата си, пред очите ми се проясни и започнах да чета. Следва част от кореспонденцията или както се казва на интернетски – чата, преведен на български:

Бритни: Не мога да повярвам, че постоянно публикуваш такива материали. Да ти призная честно, имах друго мнение за теб.
Клара: Не разбирам, какво имаш предвид?!
Бритни: Мислех, че си нежна и състрадателна, и мила.
Клара: Не разбирам, какво имаш предвид?!
Бритни: Имам предвид този гнусен материал срещу гей-сватбите и това, че били нещо извратено. Те имат право да се почувстват хора като останалите, нали така? Знаеш ли колко прекрасни и интелигентни хора има сред тях?
Клара: Просто казвам, каквото мисля. И ако ми позволиш една забележка, мисля, че е редно да не се казва гей, защото няма нищо радостно в това тяхно перверзно поведение. Моят приятелски съвет е да ги наричаш с истинското им име. Опитай с хомосексуалисти.
Бритни: Не приемам глупавата ти забележка и трябва да ти кажа, че просто нямаш идея колко всъщност съм разбита. Ти се оказа съвсем различен човек. Хомофоб.
Клара: Имам право на мнение, нали? Какво стана със свободата на словото? Не помниш ли проекта? Говорихме надълго и нашироко, че ако някой се опитва да ограби правото ни да изразяваме какво мислим, то всъщност той цели да ни направи роби.

 – Добре се справяш, малката – обърнах се към Клара с цел да я надъхам да продължава все така. Наскоро отново гледах Роки първа и втора серия и подозирам, че това ми повлия донякъде да се вживея в ролята на треньор по виртуален бокс.
– Почакай малко, да видиш края и пак ще говорим. Не съм доволна от себе си и ме е яд. Не можеш да си представиш колко ме е яд. Понечих да изрека още нещо мъдро и насърчително, но разумът надделя и само махнах с ръка в знак, че продължавам да чета и ще говорим след това.

Брандън: Клара, имам въпрос към теб. Какво са ти направили хомосексуалистите, че ги мразиш толкова много?
Шон: Ако ти, която като мен самата, носиш името „християнка” продължаваш с такива хомофобски послания, то аз съм готова да се разгранича от това име, за да бъда по-близо до хората, които се нуждаят от любов и приятелство. Това име е толкова натоварено с негативен товар, заради такива като теб, които само осъждат другите.

 Клара: Само казах, че хомосексуализмът е извратен и мисля, че имам право да го твърдя. Аз обичам хората, но мразя греха. И позволи ми да кажа още нещо, ако си готова да изоставиш името „християнка”, заради това, което наричаш любов, а е твоето милозливо отношение, то ти изобщо не си достойна да носиш това име.
Бритни: Виж, явно няма да се разберем, но те моля повече да не ми пишеш, освен ако не е нещо позитивно.
Брандън: Толкова си мила, Бритни. Типично за теб, но аз не съм такъв. Затова Клара, опасявам се, че ще те изтрия от контактите си, защото не мога да бъда приятел с някого като теб.

 Шон: Съгласна съм с теб Брандън и по отношение на Бритни и на Клара. Най-отговорно заявявам, че с втората не искам да имам нищо, защото е изпълнена с омраза, а аз не мразя никого, напротив – обичам всички.
Бритни: Разбра ли ме, Клара Стефанова? Не ми пиши, освен ако не изпълниш условието ми.
Клара: Добре.
Шон: На мен въобще не пиши. Изтривам те.
Брандън: И на мен не пиши. Натискам едно бутонче и хоп, вече не си ми в контактите. Сбогом!
Клара: Добре.

Така завърши кореспонденцията или чата, казано по интернетски.

Обърнах се, но дъщеря ми я нямаше зад мен. Намерих я в нейната стая. Очите щ подпухнали от плач ме стрелнаха уплашено, в очакване да я подложа на една от моите добронамерени безмилостно-саркастични критики. Аз обаче не го направих и нямах никакво намерение да се заяждам с нея, защото разбирах, че е ранена и не е редно  да сипвам сол в раната. Приближих се на пръсти и нежно я погалих по мократа буза.

– Знам, че боли – подхвърлих плахо, но искрено и продължих. – Ти обаче си права и не трябва да съжаляваш за това, че имаш смелостта да говориш това, което мислиш и което в крайна сметка си е самата истина.
– Татко, татко, не разбираш ли? Ни най-малко не съжалявам, че казах това за хомосексуалните сватби, които между другото не са никакви сватби, защото една от целите на брака, както си ми казвал и доколкото знам, е създаване на потомство. На хомовците или както там се наричат ще им бъде малко трудно да постигнат този резултат, – усмихна се през сълзи и продължи – яд ме е, че се вързах на Бритни да обещая, че няма да щ пиша освен ако не е нещо позитивно. Толкова са позитивни, че чак ми се гади. Не разбират ли, че перверзията никога не е била и не може да бъде позитивна?

 – Зная как се чувстваш. Гаден договор. Устен, но договор.
– Да, затова се чувствам, все едно, че съм паднала от осмия етаж.
– Аз обаче мисля, че сега е вече време за късна вечеря и сравнително ранно лягане, а утре ще довършим разговора. Искаш ли?
– Обещаваш ли, че утре сутринта ще поговорим и всичко ще се оправи?
– Абсолютно, – казах уверено като синоптик, който не вярва на собствената си прогноза.
– Добре, сега ти отиди да вечеряш, а аз ще си поплача още малко.

На другия ден първото нещо, което извърших, след поглъщането на двойната доза нес кафе, бе да изпълня обещанието си и помогна на дъщеря си да поставим диагноза на приятелите щ. Иначе казано, да анализираме ситуацията, създала се в мрежата и да подготвим стратегията за контраатака. Не се получи обаче така, както аз си мислех, защото Клара не се чувстваше добре и ме помоли да я оставя сама за малко, за да обмисли на спокойствие ситуацията.

Това „малко” продължи пет календарни дни. Бъдни вечер отмина някак тъжно, денят на Рождеството се търкулна неусетно, а Клара стоеше предимно в стаята си и разговорите щ с нас се ограничаваха само до въпроси от непосредствено битов характер. Да си призная тази ситуация с момичето вкъщи се отрази най-тежко на мен, главата на семейството. Докато Аксиния, надянала кухненската престилка и запретнала ръкави приготвяше празнични вкусотии, а Богдан избиваше поредния противников виртуален танков батальон, аз си бях осигурил достатъчно свободно време, за да се притеснявам и за тримата и практикувах това занимание с неподражаемо усърдие.

В края на петия ден, около единадесет и двадесет вечерта, вече не издържах и връхлетях в стаята на Клара като съвестен надзирател от затвор за малолетни в килията на петнадесетгодишен рецидивист с необичайно тежка присъда. Очаквах да срещна мълчалив отпор от страна на моето момиче или да зърна тъжната за всеки любящ родител картина на безутешно хълцащо невръстно, беззащитно отроче с розова рокличка и с тягосно подрусващи се руси къдрички, но не. Клара бе усмихната до уши, сресана прилежно, деликатно гримирана, излъчваща увереност и надежда и аз без сянка от съмнение разбрах, че отдавна бе подготвена за хунското ми нашествие. Покани ме с нежен жест да седна на единия от двата стола в стаята и каза:

– Имах нужда от това да остана сама.
– Забелязах – казах, обгърнат от конкретен вид кръстопътно състояние на заяждане, състрадание, нетърпение и очакване. – Как си сега?
– Много добре. Изясних си най-важното. Какво изпитвам към моите приятели от проекта. И се чувствам ... много, много добре.
– Възможно ли е да споделиш с баща си?
– Разбира се – уверено каза Клара, хвана ръката ми и продължи, – виж сам. Всичко е там, в чата.

Настаних се бързо пред светещия монитор, докато паралелно в главата ми бурното ми въображение извая нова мисловна графика, този път на тема как думи на истина, изписани от моята Клара като паяжини, дебели колкото корабни въжета се спускат обратно към някогашната щ приятелка от Острова на име Бритни и... Бързо се овладях, след първоначалния си хаотичен полет във всички посоки, буквите кацнаха по местата си, пред очите ми се проясни и започнах да чета. Следва част от кореспонденцията или както се казва на интернетски – чата, преведен на български:

Клара: Бритни, здравей! Искам да поговоря с теб. Имаш ли две минути?
Бритни: Казвай.
Клара: Много мислих за това, което се случи.
Бритни: И какво измисли?
Клара: Разбрах колко много ви обичам. Всичките от проекта и най-вече теб, Бритни.
Бритни: И... какво искаш. Да разбирам ли, че се извиняваш?

Клара: В това е въпросът. Мислех доста, трябва ли да ви се извиня за нещо. Опитах се да си спомня, всяка подробност, всяка дума и отношението, което стои отвъд думите. И разбрах, че няма причина да се извинявам.За това исках да се свържа с теб.
Бритни: Дали не разбрах нещо?! Искала си да се свържеш мен, за да ми кажеш, че няма да ми се извиниш, така ли?
Клара: Не! Исках да ви кажа, че ви обичам.

– Да ти призная нещо – обърнах се към Клара, която се бе надвесила над главата ми, за да следи точно къде се намирам в развитието на чата, – и аз не мога да схвана.
– Изчакай малко и ще видиш. И не мисля, че точно ти не можеш да схванеш. Ти се ме учил на всичко това, но едва тези дни го схванах на практика. Благодаря ти! А сега чети!

Да кажа, че не се просълзих, ще излъжа. Две сълзи предателки ме подтикнаха да замълча с треперещи устни вместо да изрека нещо мъдро и насърчително. Успях само да махна с ръка в знак, че продължавам с чата и ще говорим след това и продължих да чета (бележка към редактори и естети на речта – в настоящото изречение, съвсем съзнателно използвах думите, започващи с ч):

Клара: Обичам ви и точно затова не мога да мълча. Истинската любов, такава на каквато съм научена като християнка, истинската любов е и омраза към злото. Затова си позволих да критикувам хомосексуалистите. Обичам хората, но мразя греха и това е моята обич и към вас. Обичам ви, но вие сте заблудени. Ужасно заблудени, защото не разбирате, че свят, който на ненормалното казва, че е нормално и за извратеното твърди, че е въпрос на индивидуалност, е обречен.

Знам, че ти живееш в страна, в която идеята за толерантност отдавна е напуснала истинското значение на тази дума. Зная това и те разбирам, но не мога да го премълча. Свободно слово – помниш ли проекта? Така се запознахме и така станахме приятелки. За съжаление ти и другите като тебе, в своята „толерантност”, сте достатъчно нетолерантни, за да не изтърпите моето мнение. Ще го повторя нещо, което написах преди пет дни. Сега обаче, след като изплаках литри сълзи и осъзнах, че съм отхвърлена от хората, които толкова много ценях, го разбирам много повече. Ако някой се опитва да ограби правото ми да изразявам какво мисля, то всъщност той цели да ме направи роб. И накрая, чуй това, което твоят сънародник е казал толкова отдавна, че сякаш са минали не няколко десетилетия, а хиляди години: „Свобода е правото да кажеш на хората това, което те не искат да чуят". Сигурно си чувала за него -Джордж Оруел.

Бритни: Стига вече. Нали ти казах, ако не си позитивна...

Клара: Обичам те Бритни, но ти няма как да ме накараш да не казвам това, което мисля. Баща ми ме научи, и това възнамерявам да правя оттук насетне. Просто исках да ти кажа, че съм готова да наруша договора с теб. Ще говоря истината без да се съобразявам с когото и да е било. Дори с теб Бритни.

Наречете ме старомоден или още по-зле – непоправимо задръстен индивид на средна възраст и вероятно ще сте прави, но в историята, която току-що прочетохте съществуват известен брой смекчаващи вината обстоятелства, които искрено се надявам, че открихте и подложихте на обективен анализ. Ще ви обърна внимание само на едно:

Моята дъщеря, Клара живее свободна.