Дните минават, изчезват в очакване,
вечността при вратата е, чува се щракване.
И поезия няма и пролетта зима е станала,
песента днес звучи като надгробно оплакване.

Докога ще съм част от тази абсурдна картина?
Душата – кръвясала рана, не драскотина,
въздиша зад железни решетки на стари затвори - 
няма ли начин смъртта без мен да отмине?

Зная, че мечти и надежди с метла съм замитал.
В своите пътища сам, като сирак съм се скитал.
Отчаян и сляп ръце съм протягал за изход,
но грехът ме е спирал и сърцето на възел е сплитал.

Това ли е краят? Сякаш няма причина да дишам,
обречен, присъда ме чака - къде да подпиша…
Но не ми се предава, с последен дъх ще извикам - 
Боже, приеми ме, толкова слаб съм, а Ти Си Всевишен.

Всяка секунда превръща се в минало, 
стари надежди безвъзвратно умират 
и цветята увяхват, и птиците млъкват, 
но сърцето сега за Тебе пулсира.