От присъствието й като цяло и най-вече от вида на дългата й рядка, несресана, бяла коса, отново прозираше намек за отвъдното такова, каквото често е представяно във филмите на ужасите. Насилих се да срещна очите й и въпреки, че не си говорехме от месеци, (откакто извика полиция, защото в десет и пет вечерта чула малко музика, идваща от моята обител), учтиво й отстъпих мястото си в мрачната кабинка на асансьора. За себе си избрах стълбите, и безропотно се заизкачвах по тях.
Няколко минути по- късно, с огромни усилия стигнах петия етаж, дишах тежко и се борех с мисълта, че е редно най-сетне да вляза в нужната физическа форма. В съзнанието ми изникнаха жертвите, които ме очакваха, и за успокоение си припомних предаването за анорексията, което гледах в събота следобед. Между две живителни глътки въздух се заех да се пребърквам за ключовете от апартамента, които разбира се се бяха скрили в последния възможен джоб. „Най-обикновен понеделник вечер", помислих си.
Точно тогава, съвсем ненадейно, за пръв път усетих, че във въздуха присъства нещо различно. Нещо толкова непознато, че не намирах категория, към която да го определя.
Прогоних внезапно споходилото ме предчувствие, пъхнах ключа в ключалката, завъртях го, и след като влязох в коридора, за да докажа победата си над всяко безпокойство, си затананиках „Вятърът носи новини от свет -, страшни тревожни и тъжни, всеки нов ден". Оставаха двадесет минути до новините в седем и тридесет, включих телевизора и се заех да си приготвям вечерята. „Сърцата на хората в ужас болят. Сърцата са болни от мрак, човек е самотен."
Сандвичите с пуешко и чашата червено вино изпълниха предназначението си и ме отпуснаха в очакване на информационната емисия. На екрана течеше някакво предаване, в което три силиконови блондинки се опитваха да свържат няколкото купешки думи, запаметени с нечовешки усилия в що-годе смислени изречения. Говореха за мода, смело рекламираха рехавата си представа за морал, и подсъзнателно внушаваха на драгия зрител, че изкуствената красота наистина може да замести отсъствието на душа. „Още и още искам всичко за мен - хората викат и в своите пътища тичат" - песента продължаваше да се лее в главата ми.
Най-после стана седем часа и тридесет минути. Новинарската емисия бе задължителна част от вечерния ми режим, ето защо насочих цялото си внимание към вестите, които се заредиха, съобщавани с професионален тон от двамата говорители:
„Нови мерки за събиране на данъчните задължения обсъдиха народните избраници. Управляващите внесоха предложение за необходимостта от крайни действия за принуждаване длъжниците да се изплатят към хазната. Сред възможните мерки са запориране на сметки и конфискуване на имуществото. Според предварителните прогнози такъв проект би срещнал сериозна подкрепа при гласуване - 72 % - за, 20 % - въздаржали се и само 8% ще са против, ако вотът беше днес."
Следваха кадри от парламента и интервю с народен представител, когото за пръв път виждах. Знаех точно какво означава тази информация, и затова преглътнах тежко. Онова усещане отпреди малко се върна, а аз продължих да се запознавам с новините от деня. „Вдигни очи - приготви се. Вдигни очи - приготви се."
„За пореден път предстоящият гей парад в столицата получи официална подкрепа от трите най-големи парламентарно представени партии. Националните им ръководства изпратиха официални писма до организаторите на събитието. Общото в писмата е, декларирането, че съвременните демократични реалности и новите ценности изискват уважение към различието и разграничаване от всяка форма на дискриминация, и каквато и да е проява на ненавист и насилие."
„Вдигни очи - приготви се. Вдигни очи - приготви се."
„Според Националния център по здравна информация през последната година абортите у нас са 37 275, наполовината на броя на ражданията, което е учудващо малко. Според главния експерт към института Калин Михов, от десет години насам броят на абортите расте и остава с 60% по висок за Европейския регион. Господин Михов каза още, че вероятно реалната бройка е далеч по-голяма, имайки предвид възможността не всички аборти да са регистрирани като такива."
„Вдигни очи - приготви се. Вдигни очи - приготви се."
„Новините от света. 200 души починаха в Индия от неизвестен досега вирус, съобщи индийската информационна агенция ИНТА. Вирусът е наречен SRAG, и освен треска, предизвиква и нарушения в работата на вътрешните органи. У всички пациенти, а до този момент са регистрирани повече от 2000 случая, се наблюдава повишена температура и понижаване нивото на тромбоцити и левкоцити в кръвта."
„Вдигни очи - приготви се. Вдигни очи - приготви се."
Екрана на телевизора изгасна. Оставих дистанционното, взех книгата, която през последните седмици ми действаше като хапче за сън. Беше рано, но се чувствах изморен, и имах отчаяна нужда да избягам някъде за малко. Зачетох се вяло, и неусетно, без да изключа нощната лампа съм задрямал, докато познатият ритъм, текст и мелодия продължаваха да ме подканват: „Вдигни очи - приготви се. Вдигни очи - приготви се."
В два часа и седемнадесет минути през нощта отворих очи, и за част от секундата се разбудих така, сякаш изобщо не бях заспивал. И друг път бях изпитвал подобно трудно обяснимо преживяване. В онзи момент отдадох това досадно състояние на лампата, която безмилостно светеше в очите ми. Надигнах се от леглото, но когато протегнах ръка да взема отново книгата, се започна. Сигурно е траело не повече от една или две минути, но толкова страшно и силно се разтресе, че на мен ми се стори, сякаш продължава с часове.
Видях как лампата затанцува лудешки напред - назад, последвана от леглото под мен, после от гардероб, телевизор и всичко останало. В първия момент реших, че най-добре ще е да тръгна да бягам навън, но веднага си спомних (неизвестно откъде притежавах тази информация, която ми се стори логична в този случай), че стълбите са най-уязвимата част от жилищните сгради, и затова хукнах към кухнята, където бе резервната ми цел - масивната дъбова маса. Докато успея да се мушна под нея, преминавайки разстояние не повече от пет метра, оживелите и разгневени стени на коридора ме удариха поне шест - седем пъти.
По-късно, когато прехвърлях преживяванията си от онези няколко минути, установих, че през цялото време до ушите ми бе достигал звукът на чупещи се чаши, чинии и други предмети. Отчетох и един друг, изключително интригуващ и необичаен факт - сред всичкия този ужас, когато още не бе ясно как ще свърши цялата тази катастрофа, аз не изпитвах страх. Само песента звучеше във всичките кътчета на душата ми:
Вятърът носи новини от света -,
страшни тревожни и тъжни, всеки нов ден.
Сърцата на хората в ужас болят.
Сърцата са болни от мрак, човек е самотен.
„Още и още искам всичко за мен" -
Хората викат и в своите пътища тичат,
Но дойде ли истина - врагът е сломен
И затова аз в Исус, в Исус се вричам.
След което идваше и припева:
„Вдигни очи - приготви се. Вдигни очи - приготви се."
После трусовете спряха, а малко след това и токът. Едва тогава започнах да осъзнавам, че случилото се изобщо не бе безобиден кошмар, от който мога да се избавя най-късно в седем и петнадесет, със звука на алармата. Усетих лека болка в крака. Не беше нищо сериозно, сигурно някой от многобройните, разхвърлени кухненски прибори ме беше ударил.
Без да обръщам внимание на тази подробност, се измъкнах изпод убежището си, като този път пипнешком поех към стълбището, с намерение да се отбия за кратко до килера. Вратата му зееше широко отворена, затова без да се бавя грабнах оттам фенера, който изненадващо си беше на мястото, и натиснах копчето. Сноп светлина безмилостно разкри пораженията от труса. В пълния безпорядък, който се откриваше навсякъде, успях само да се облека набързо и най-накрая излязох навън.
А там владееха врявата, истерията и страхът, с такава сила, че първата ми реакция беше да се скрия някъде далеч. Стори ми се, че силата на тези стихии превъзхожда в пъти тази на земетръса отпреди малко. Детски плач, примесен с крясъците на уплашени майки и бащи, се сливаха в едно, и звучаха като фон на превъзхождащата я в децибели шумотевица, идваща от клаксоните и шума на двигателите на бързащите за някъде коли.
В цялата тази бълбукаща маса от уплашени хора, препускащи във всички посоки, за кратко зърнах съседката Иванка от долния етаж. Замръзнала в поза, наподобяваща паметник преди демонтиране, с ръка, сочеща някъде без посока, говореше на някого, който не беше там. Стигнах до нея и я потупах по рамото, но тя не даде вид, че усеща нещо. Оставих я.
Тръгнах към центъра на града, по посока на палата, в който живееше един мой колега от службата - Вихрен Брезов. Преди два дни бях на гости на него и съпругата му Лиляна по повод нанасянето в новия им дом. Изкарахме до един и тридесет през нощта. През тази вечер бях стигнал до заключение, че съществуват големи шансове общуването ни с Вихрен да прерасне дори в някаква форма на приятелство.
Колкото повече наближавах централната част на града, толкова повече глъчката се усилваше. Когато излязох на улицата на семейство Брезови обаче, шумът бе нетърпим. Освен, че не можех да чуя дори собствените си мисли от виковете, имаше и силно нарушена видимост. Ускорих крачка, явен белег, че започнах да се поддавам на паниката, владееща навсякъде.
Прах, дим и малки пръски вода от спукан някъде водопровод творяха плътна мъгла, която ме обгръщаше все по-плътно, колкото повече напредвах към целта си. Блъсках се в някакви хора, които вървяха в обратна посока на моята, говореха несвързано и изглеждаха изпаднали в тежък шок. Миг след това разбрах причината.
Къщата на Брезови и съседните й три кооперации бяха изчезнали. По-точно, бяха се превърнали в развалини.
***
Лиляна сложи десерта и отново седна при нас. Вечерята отиваше към своя край, а на мен още не ми се тръгваше. Налапах голямо парче торта, и след като се насладих на вкуса подхвърлих:
- Май трябва да ви оставям, но вие сте достатъчно мили да не ме изгоните.
- Стига де - вежливо се усмихна Лиляна, - беше ни много приятно. Поне на мен.
- На мен също, но вече наистина е късно - любезно продължи и Вихрен и погледна часовника си. - Утре ще трябва да се наспя добре, защото от понеделник ме очаква много работа.
- Не се ли питате защо правим всичко това - напълних за последно устата си, което се отрази малко на качеството на речта ми, но продължих. - Защо се бъхтим от сутрин до вечер, защо се блъскаме да пораснем в кариерата, защо живеем като за последно, а сякаш живота се изплъзва от нас. Градим пирамиди, паметници на суетата ни, които не се знае кога ще рухнат. Имам чувството, че повечето хора изпускат най-важното.
- Аз съм оптимистка - отговори с усмивка жената на колегата ми. - На мен така си ми харесва. Не мога да знам всички отговори, затова живей, Лиляно, докато можеш.
Стана ми мъчно за това мило семейство. Искаше ми се да им кажа, че знаех отговора на най-важния за тях въпрос, но как, когато те изобщо нямаха намерение да го зададат.
Малко по-късно се разделихме.
***
Гледах по посока на някога красивата къща, и сърцето ми се сви. На фона на страшните руини изникна споменът от вечерта с Брезови, и оптимизмът на Лиляна ме удари толкова силно, че краката ми се подкосиха. Както никога досега, ясно прозрях - Човекът е слепец, който, със своето отрицание, не вижда това, което предстои. И не е готов за него. А аз знаех - това бе само началото...
В този момент от устата ми се отрониха думите:
„Вдигни очи - приготви се. Вдигни очи - приготви се."
