Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.04.2019 08:32 - Как се става свободен
Автор: yavorkostov Категория: Изкуство   
Прочетен: 450 Коментари: 1 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 - Вижте, Смотаняка идва - едър, пъпчив хлапак с мускули, издаващи лидерска позиция, посочи с пръст дребно куцо момченце. - Дрипльо, я ела насам, че имам нужда от малко изразходване на енергията.

Цяла тълпа петнадесет-шестнадесет годишни момчета и момичета насочиха вниманието си към приближаващото слабичко дете. Иван бе известен в квартала с множеството прякори - кой от кой по-обидни. Всеки път, като чуеше по свой адрес Смотаняк, Дрипльо, Гъсок или Пиянката (последните два заради куцането), усещаше дълбока болка точно в сърцето и то не защото го болеше сърдечния мускул. Заради унижението.

- Гъсок, долети тук - тълпата се разсмя мазно и се приготви за шоу.
- По-бързо, да не би случайно да имаш проблем с ходенето - нова вълна смях заля дангалаците. Лидерът на компанията, с вдъхващото респект прозвище Бицепса, направи знак с ръка да запазят тишина. Всички затаиха дъх.
- К-к-к-акво искате от мен? - когато другите го превръщаха в център на внимание, на Иван му се искаше въобще да не се бе раждал. - Оставете ме, моля ви. Трябва да се прибирам.
- Ммм, да се прибираш и да ни лишиш от присъствието си - Бицепса затвърждаваше имиджа си на велик водач.

- Не става - с тънко гласче се провикна някой от тълпата.
- В-в-вие се подигравате с мен. В-вие не сте добри хора - за първи път в живота си Иван са противопоставяше по някакъв начин на тези, които му причиняваха толкова унижение. Това го накара да изпита непознато досега усещане. Почувства сковаващ ставите страх и същевременно странен, почти непреодолим копнеж да полети. Дълбоко от недрата на душата си усети нов полъх. Нежният бриз на свободата. - Пазете се, искам да се прибера у дома.

Стана тихо. За няколко секунди, освен ритъма на сърцето, който вдигаше невъобразим шум, нищо друго не можеше да се чуе. Очите на тълпата се насочиха от мъничкия Иван към страховития Бицепс.

- Я-я, какво виждат очите ми! - мускулестият лидер изглеждаше и звучеше като разярен шампион по кеч борба. - Чухте ли това, което чуха моите уши? Тук имаме един нов, смел, бих казал безумно безстрашен герой на име Дрипльото. И защо, ако смея да попитам, искаш да си далече от нас?
- З-з-защото искам да съм свободен.

С театрално движение Бицепса се обърна към онемялата група младоци.
- Свободен значи! Този Гъсок си мисли, че може да ми отговаря така нагло и това да остане безнаказано. Приятели, нека му покажем как се става свободен!

След първия удар безпомощното сакато дете вече лежеше на земята. Ритници и юмруци валяха върху Иван от всички посоки. Точно в този момент обаче се случваше нещо наистина странно. Независимо от силните удари, малкият сакат герой не усещаше никаква болка. Само това непреодолимо желание, идващо от дълбочините на душата му. Желанието да полети.

* * *

Излишно е да казваш
на напуканата от безводие земя
колко жизнено необходима е водата.
Напои я!
Защото тежко е да бъдеш

в сухота.


- Глупости! - Дима затвори тънкото книжле с поезия и изпълнена с нежност, погледна Иван. - Кой на теб ти дава тази вода, малкия ми, а постоянно си в "сухота". Искаш ли да ти донеса нещо за ядене?
- Не, мамо. Ще ми почетеш ли още малко от тази книжка? О-обичам, когато си до мен и ми четеш.
- Добре, миличкото ми детенце.

За три дни на Дима й се събираха едва седем часа сън. Постоянно беше в близост до леглото на Иван, за да може да реагира навреме в случай, че състоянието му станеше по-лошо. Когато двама възрастни съседи го доведоха целия окървавен, тя едва не припадна. Опомни се от шока, обади се на шефа си, взе си отпуск и се посвети да облекчи мъките на детето си.

- О-от същата - едва-едва прошепна Иван и само след миг за пореден път задряма.

Дали наяве или насън, не беше много ясно, умът му започна да рисува една след друга картините от преживяното. Спомените нахлуха в наранената главица като гостуването на неканени и нежелани, досадни далечни роднини. В ушите му отново зазвучаха отвратителните обиди, които го караха да се чувства жалък. Тялото му усещаше болката от нанесените удари. По-ужасно от всичко друго обаче беше това, че заплахата на Бицепса "да му покажем как се става свободен" се връщаше отново и отново, за да го затвори за сетен път в един от най-страшните затвори - този с име "Страх".

- Господи, защо така ме наказваш? Защо въобще съм жив, кажи ми! - Иван извика в просъница и след това заспа много дълбоко.

Видя се на един кръстопът. Чудеше се накъде да тръгне. Отвсякъде към него прииждаха хора без лица, които го канеха да тръгне с тях. Точно когато бе най-объркан, видя Един, който веднага привлича вниманието. На пръв поглед нямаше нищо необикновено у Човека, но начина, по-който го гледаше, излъчването Му и нещо в ръцете Му (на дланите имаше рани, явно причинени от големи остри пирони), караха малкото куцо момче да прелива от огромна несравнима радост.

- Аз Съм Този, с Когото трябва да тръгнеш, Иване! - от нежния и дълбок глас на Човека извираше небесен мир. - Иване, чуй Ме, само така се става свободен!

Събуди се. Стаята, макар и същата, беше друга. Въздухът - различен, по-свеж от всякога, сякаш беше жив. Имаше си и име. Свобода.

* * *

Тиха, бяла и мъничко студена, тази нощ подсказваше, че е по-различна от другите. Много празнични светлини, пухкав чист сняг и всеприсъстващият мир придаваха приказна окраска на всичко наоколо. Само един млад, облечен скромно и твърде леко за сезона, мъж нарушаваше усещането за съвършена хармония между природа и цивилизация. Човекът ходеше полусвит и леко прегърбен, а странната му походка го слагаше в категорията на интересните за наблюдение субекти. Точно тази вечер обаче никой не се интересуваше от него.

Накуцвайки, човекът стигна до една витрина на отдавна затворен магазин, където имаше повечко завет, и спря. Разтри ръцете си една в друга заради насъбрания студ.

Опита се да си спомни нещо хубаво, за да се влее за малко, макар и само за миг, в празничното настроение на целия свят. Образът на майка му изникна веднага.

Милото й лице, нежните й думи и топлото й отношение като че ли продължаваха да го даряват с комфорт, въпреки че ледът бе навсякъде. Припомни си стиховете, които му четеше:

Излишно е да казваш
на напуканата от безводие земя...

Чу се тих, неясен звук на няколко метра от него. Съвсем приглушени в началото, звуците се оформиха в жални, задавени стонове:

- Има ли някой? Помогнете ми, моля ви.

Младият мъж забърза в посоката, от която идваше вопълът. Видя лежащ човек в окаяно състояние. Ръката му, счупена поне на три места, стоеше извита неестествено. От главата на ранения течеше такова количество кръв, че беше истинско чудо как все още е жив.

- Господине, ей сега ще извикам помощ - куцият викаше с цяло гърло - ей сега, само не се предавайте.

* * * 

Целият опакован в бинт, лепенки и гипс, Бицепса не можеше да прави много движения. Въпреки това, протегна ръка към мъжа, седнал до болничното легло.

Това беше човекът, който го намери и спаси живота му. Опита се да си спомни какво точно се случи. Трима здравеняци го спряха на улицата и му поискаха огънче. След това, съвсем неочаквано се нахвърлиха върху него. Кой ли ги беше изпратил? Всъщност много хора биха могли да бъдат вероятните поръчители на побоя. Враговете му се множаха постоянно. Животът му просто бе такъв - пълен с вражди и побоища.

Вгледа се в човека на стола до него. Кой ли беше той? Защо му помогна? И защо все още стоеше тук, до него? Бицепса погледна в очите му. Изглеждаха някак си познати. Започнаха да изплуват лицата на хората, които бе познавал някога. Тогава си спомни. Дрипльото. Не знаеше името, а само прякорите му. Раненият мъж усети странно, неизползвано досега чувство. Срамуваше се. Хвана ръката на Дрипльото.

- Позна ли ме? - очите на Бицепса бяха пълни със сълзи.
- Д-да.
- Защо го направи тогава? Защо извика линейка? Защо ми помогна? И си все още тук, като че ли те е грижа за мен! Аз бях толкова гаден с теб, не помниш ли?

- П-помня - Иван държеше ръката на Бицепса, - искам обаче да ти кажа нещо. След като ме пребихте, лежах си вкъщи, уплашен и унизен. Болеше ме много. Болеше ме в-всичко, но най-вече душата. Чувствах се толкова жалък, засрамен... Чувствах се толкова уязвим, защото страхът ми всяка секунда рисуваше картината как другия път, като ви видя, ще ми се случи същото. В същото време много ми се искаше и да ви отмъстя за всичкото страдание, което ми причинихте.
- Разбирам те - Бицепса плачеше, - но не мога да разбера защо сега, когато имаше удобна възможност, не ми върна?

- Защото тогава, когато лежах обвит в бинт и изпитващ огромна болка, напълно съкрушен, разбрах, че има по-добър път от този на омразата и жаждата за отмъщение.
- Така ли? - раненият мъж държеше здраво Иван и го гледаше право в очите. - Кое е по-добро от отмъщението, когато някой го заслужава?

- Прошката! Разбрах, че трябва да ти простя - сакатият мъж се усмихна приятелски. - З-за-това го направих. Защото така се става свободен.

 



Гласувай:
2


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. pristan - !!!
17.04.2019 15:48
Да!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: yavorkostov
Категория: Други
Прочетен: 270396
Постинги: 167
Коментари: 157
Гласове: 293
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031