Обичам разходките в парка рано сутрин. Особено през зимата. Стъпките скърцат в прясно навалелия сняг, но вместо да разбъркат, подреждат пъзела в главата ми. Красиво е и чисто. Белият цвят заявява гръмогласно, че има и друг свят - толкова различен от сегашния, че ти е трудно да го осмислиш.
Тишината, превзела алеите, нашепва как самотата не се състои в отсъствието на множества, а в нямането на взаимоотношения. Сещам се за онзи човек, живеещ в големия град, който имал неблагоразумието да издъхне в автобус на градския транспорт. Изминали три часа и половина преди някой да забележи, че у гражданина вече няма жизнено дихание. Умрял, а хората се качвали на една спирка и слизали на друга, без да разберат, че пътуват в присъствието на мъртвец.
Липсата на друг звук освен ритмични скърцания, излизащи изпод обувките ми, ме кара да мисля в две независими, но в същото време тайнствено свързани посоки. Идеята за първата ме споходи, когато се заслушах в припева на песен, звучаща сутринта по радиото:
Аз знам, ще се вдигне мъглата
Да, знам, ще се разкрият сърцата.
Другата посока бе истинската историята за мисионер, която прочетох в една книга. Този човек бе дал живота си, за да занесе Божието Слово до дивашко племе някъде в Южна Америка. Заради него диваците получили шанса да чуят вестта, даваща им възможността да познаят Истината за Господа. Неизвестен герой, който, жертвайки се, станал мост между мрака на недостигнатия и светлината на Благовестието.
Спирам. Кой беше героя в моя живот? Този, който преди седемнадесет години влезе в джунглата на моето дивашко сърце и направи нужното животът ми да тръгне в правилна посока. В ушите ми продължава да скърца снега, символ на чистота. Сещам се за няколко човека, но мислите ми се насочват по конкретно към един. Баба ми.
Тя бе починала преди девет години, но животът й продължаваше да влияе на моя. По един тих, но силен начин. Тя се беше молила за мен в онези далечни моменти, когато никой не виждаше надежда за изход от очертаващото се тогава пред мен пиянско бъдеще. Беше се молила, страдала, плакала и постила за мен - Бог да ме промени. И Той го направи.
Една топла вълна на признателност се блъсна във вътрешната част на гърдите ми. Много добре зная, че не съм в състояние напълно да разбера ролята й в живота ми, но инстинктивно, по скоро духовно, усещам силата на нейното посвещение, чиято цел бе да бъда променен .
Вървя бавно, а снегът отново скърца сякаш иска да ме посъветва нещо дълбоко интимно. Шумът от стъпките започва да се оформя в срички, след това в думи и ето... Чувам призива му. Едно кратко, но пределно ясно послание, идващо от чистотата на бялата картина в парка.
Да разкажа някоя история за баба ми, която да хвърли макар и малко светлина върху скрития й героизъм. Снегът изпод краката ми продължава ритмично да говори...
* * *
Странна смесица от крясъци и страхливо шептене се редуваха в гласа на Денчо. Лицето му също не изглеждаше да е в съгласие. Сменяше основно два цвята: бял и червен, но се забелязваха и нюанси. Разгневен и уплашен, мъжът или крачеше бързо из стаята, или изведнъж спираше рязко, сякаш за да изчака изостаналата част от себе си.
- Ако не заради мен, то поне за внуците си помисли - кресна и веднага продължи шепнешком - нищо и никакъв подпис. Само едно движение и хоп - всичко свършва. Пък ти после си вярвай, кой ти пречи. Моли се, чети си и прави каквото си искаш.
- Ох, сине - Венка се задави от болка и страх - искаш да се отрека от моя Господ, а сетне да се правя на вярваща. Не мога да сторя такова зло. Не мога!
- Твоят Господ иска ли децата на сина ти да живеят кучешки живот, а? Знаеш ли какво ги чака, когато похлопат на някоя врата и тя остане затворена, защото баба им е някаква си Християнка?
Навън отново заваля. Едри капки дъжд и студен вятър натискаха нагло прозореца, за да се вмъкнат в стаята неканени. Възрастната жена зарида. Никога през живота си не бе усещала толкова силен натиск да направи компромис със съвестта си. Синът й, секретар на кварталната организация на комунистическата партия, я притискаше да се откаже от единственото нещо, което придаваше истински смисъл на живота й - вярата в Господ Исус.
Доводите му този път изглеждаха наистина трудно оспорими. Заради децата. Ако трябваше да избере да пожертва себе си по някакъв начин би било далеч по-лесно, но сега... Комунистите мразеха Християните и използваха всякакви методи, за да направят живота им тежък. Употребяваха дори и близките им. В този случай изискването към жената бе да подпише декларация, че се отрича от Бога.
Искаха безсрамно да обърне гръб на Този, Който я обичаше така както никой друг. Този, Който бе дал Себе Си, за да има тя истинска надежда. Преди десет години Той протегна ръка към нея и я измъкна от блатото на отчаянието, а сега тя трябваше да се отрече от Него. Почувства пронизващ хлад но знаеше, че няма как да го спре.
- Е, какво е решението ти? Казвай!
- Какво направиха с теб, сине?
- Станах човек, майко - Денчо смекчи тона си - човек с цел в живота си, а сега ти си на път да ме провалиш. Разбираш ли? Вярваш в някаква илюзия, която иска да затрие бъдещето на внуците ти - твоята плът и кръв.
Стаята притъмня от атмосферните условия вън и вътре и зачатък на решение започна да се оформя в сърцето на жената. Може би Бог ще разбере, че отричането е само на хартия. Подпис някакъв. Нищо не значеща драсканица върху лист хартия. Тя иначе ще си вярва и занапред. Защо не? Само едно движение на ръката и после всичко щеше да си е по старому.
- Добре - гласът на майката се реши да изпревари волята - какво трябва да сторя?
Денчо, невярващ, спря нервната си разходка из стаята. Погледна съсипаната фигура на майка си и още веднъж усети онова удовлетворение, идващо от увереността в силата на собствените аргументи. Стана му и малко тъжно, но бързо изгони слабостта от себе си. Каузата бе по-важна.
- Отиваш в Съвета на третия етаж. Търсиш другаря Панчев. Стая 38. Той ще ти каже къде да подпишеш и после... - тук Денчо млъкна.
Понечи да докосне рамото на майка си, но тя се изправи рязко и излезе. Колкото по-бързо всичко свършеше, толкова по-добре.
Следващите няколко минути за Венка бяха като фрагмент от ужасен сън, с тази разлика, че от този кошмар тя не можеше да се събуди. Сградата на Съвета я чакаше със зейнала врата, а всяка нейна стъпка натам я караше да крещи мълчешком от болка. „Сигурно точно така се е чувствал и Юда!", помисли си, докато наближаваше целта. „И аз съм като него".
Пътя й минаваше покрай къщата на Юлия. Венка хвърли бегъл, виновен поглед върху старата, невзрачна, едноетажна постройка, събрала в себе си безброй случки от миналото й. Спомни си как точно тук, зад тези стени намери убежище, когато мъжът й Петко, пиян и бесен я гонеше с нож, за да я отърве от „опиума" на вярата. Разтреперана бе почукала на вратата, а Юлия без да мисли много я покани вътре.
Двете приятелки, сковани от страх, коленичиха и казаха простичката молитва - „Боже погрижи се за нас. Нуждаем се от Теб." Изведнъж стаята започна да се пълни със свръхестествен мир и те се разсмяха толкова силно, че Петко, стоящ отвън се уплаши и избяга. От този ден до смъртта си след две години той не бе удрял Венка нито веднъж.
Какво чудо само, а колко други пречудни неща й се бяха случили като знак, че Него го има и никак, ама никак не я бе забравил.
Бледа и съсипана, жената стигна до третия етаж, стая 38, почука и без да чака отговор натисна бравата. Вратата поддаде. Другаря Панчев, плешив мъж в средата на петдесетте, седеше зад бюрото си. Вдигна очи, усмихна се и проговори:
- А, вие сигурно сте майката на Денчо Каменов. Той ми каза, че може да се явите. Заповядайте, седнете на този стол.
Венка реши да остане права. Краката не я слушаха, а сърцето й бе на път да откаже ангажимента си към тялото. Безмълвно протегна ръка, взе една от химикалките, лежащи на бюрото в знак, че е готова да пише и зачака.
- Правилно решение си взела, майчице - Панчев отвори горното чекмедже на дървеното си бюро и започна да търси нещо - така изчистваш името на семейството. Знаеш ли в партийната организация колко уважаван човек е синът ти? Голяма работа е. Но с тази твоя вяра нямаше как да се изкачи по стълбичката нагоре. Щото в досието пише - майка Християнка.
- И аз съм една Християнка - прошепна възрастната жена и заплака.
- Ти си достойна социалистическа майка и баба. Какъв син си възпитала само! Истински - убеден комунист.
Панчев възкликна победоносно. Държеше лист с нещо написано на него.
- Ето го. Текстът е готов, ти само трябва да се подпишеш, ето тук.
Венка понечи да вдигне ръка, но не успя. В онзи момент нещо необичайно започваше да се случва. В дланта усети пробождане като от остър предмет. В ума й изневиделица изникна картина на кръст и прикован човек на него. От същото място на дланта на умиращия излизаше голям железен пирон.
- Това е Господ - жената изрече силно тези думи съвсем забравила, че не е сама в стаята.
В тялото й се разля някаква необяснима топлина, която се отправи към главата и бързо прогони мъглата оттам. Венка широко отвори очи, сякаш сега се събуждаше от дълга кома.
„ Разбира се, още нищо не е свършило", каза на себе си, а после продължи на глас:
- Защо, казвате, е редно да подпиша?
- Заради бъдещето на семейството ти, майчице - с благ тон, но леко раздразнен отговори Панчев и посочи отново онова място от листа, което очакваше да бъде запълнено. - Айде, сега, ето тук.
- Само че ... аз отказвам да подпиша този долен документ. Ако се отрека от Бог сега, какъв пример и какво бъдеще ще оставя на внуците си. Да бъдат безбожници? Да станат като сина ми и като Вас? Не! Няма да извърша това зло! Довиждане и нека бъде волята на Бог!
Жената върна химикалката на бюрото, само дето тя бе счупена от стискане и бе обагрена от кръв. Кръвта от дланта на Венка.
* * *
Обичам разходките в парка рано сутрин. Особено през зимата. Стъпките скърцат в прясно навалелия сняг, но вместо да разбъркат, подреждат пъзела в главата ми. Красиво е и чисто. Белият цвят заявява гръмогласно, че има и друг свят - толкова различен от сегашния, че ти е трудно да го осмислиш. Топла вълна на признателност, че някой, някога, там, отдавна не се бе предал и „отричайки" се от мен, всъщност ми бе направил най-голямата услуга - помогна ми да получа възможността да живея. Надеждата се блъска в гърдите, а мелодията на нова, необикновена песен звучи в сърцето ми:
Аз знам, ще се вдигне мъглата
Да, знам, ще се разкрият сърцата.
