Обгърнат от уюта на обикновена лятна делнична вечер, стоях позициониран пред екрана с лъжица в ръка и студен таратор в дълбоката чиния на масата пред мен. Внезапно говорителят Драганов, водещ на централните новини по най-гледания телевизионен канал, обяви с тържествен глас нещо, чийто смисъл помня само в най-общи линии, тъй като под влияние на последвалия стрес точният цитат в момента ми убягва Значението на изреченото от водещия с тон на висш съдия от специализирания съд бе, че спадам в категорията длъжник на Здравната каса и ако не платя здравните си осигуровки до месец, ще последват строги мерки срещу мен и другите милион и половина прегрешили бедняци.

Говорителят с безкомпромисния си тембър разкри пред огромната облъчена аудитория, че предателството към здравната система е изключително дълбок проблем, защото ние, нямащите достатъчно пари за здраве, сме крайно неморални и рано или късно писаният и неписаният закон на зрялото социално ангажирано общество би следвало да ни разобличи и отхвърли от себе си като някаква паразитна част от неизбежната хармонична бъднина, към която се е запътило. С други думи, това бе основното послание, което схванах аз, макар че беше изречено някакси по-завоалирано.

Студени тръпки ме полазиха откъм гърба, физически белег за изпитания ужас, и като ответна реакция от моя страна моментално реших, че ще е най-добре да откажа или по-скоро ревностно да филтрирам достъпа на информация до мен, с цел сънят ми да не пострада съвсем. Някои мои приятели и до този момент твърдят, че съм краен и не могат да ме разберат изцяло, но нали това е едно от предназначенията на кръга от близки хора – да ни приемат с всичките ни странности.

Този кратък увод бе необходим, за да стане ясно на уважаемия читател защо толкова късно научих за инцидента с Огнян Виденов – мой приятел, съквартирант от студентските години и привидно добронамерен опонент по отношение на личния ми житейски светоглед, вяра и идейни убеждения. Събитието от национално значение бе станало в понеделник, а аз разбрах едва в сряда. Ето как.

Рано същата сутрин в кафенето, от което снабдявах първата си сутрешна силна доза черна течност, срещнах Ради, стар познат от квартала. Малко ме е срам да си призная, но не изпитвах особена симпатия към този съмнителен субект. Винаги той ме спираше, поздравяваше ме с фамилиарното отношение на мой отдавнашен благодетел и благоволяваше да ме осени с дълбоките си прозрения, свързани с причината за настоящата форма на отборите от английското футболно първенство. Той бе поддръжник на Манчестър Юнайтед, а аз, откакто се помнех, симпатизирах на Ливърпул, което никак не го препоръчваше за по-предно място в списъка на любимите ми квартални събеседници.

Та, същият този Ради ме хвана грубо за ръка и ме задърпа навън, като махаше нервно с ръце - движение, в което долових убедителен намек да му се доверя, без да задавам въпроси. Така и направих.
– И ти си го познавал, значи – изфъфли развълнуваният мъж, щом прецени, че сме достигнали зона, защитена от любопитни уши. – Били сте заедно, някъде на морето. Видях ви, докато му преглеждах профила във фейсбук.
– Познавал кого? – не твърдя, че съм избухлива натура, но неяснотите около странното поведение на моя съкварталец поставяха на изпитание тази черта от характера ми. – Ще можеш ли на чист български да ми обясниш какво се е случило?
– Познавал си Оги. Огнян Виденов. Заедно сте били на морето. Снимал се е до теб. Поне на десет снимки сте заедно и очевидно сте близки. Познавал си го, нали?

– Да, познавам Оги – отвърнах троснато. – Състудент ми е, а миналата година се засякохме на морето. И какво от това?
– Как какво? Не гледаш ли новини?
– Не. Не ми понасят на храносмилането.
– Вчера е направил опит да се самоубие. Самозапалил се е – уведоми ме Ради с тон на журналист от долнопробна жълта медия. – Пред президентството. Полял се е с бензин, драснал е клечката и е пламнал като факла. Изгасили са го горе-долу бързо, но не е ясно дали ще оцелее. Шейсет процента изгаряне има.

Зяпнах, пребледнях, обля ме кофа студена вода и да, откровено мога да кажа – втрещих се. Макар че рядко използвам последната дума за описание на силен шок от неочаквана негативна вест, в случая не мога да намеря неин достоен заместител. Оги, добрият стар Оги бе посегнал на живота си по зловещ и категоричен начин и бе произвел водеща новина в централните информационни емисии. Но защо? Как така бе стигнал до състояние, в което не е могъл да открие дори една-единствена частица животоподдържаща надежда? Защо бе решил да се погуби по толкова брутално жесток начин? Тези и още хиляда въпроса ме заудряха тревожно по главата, един след друг, а и по няколко наведнъж, и аз, понеже нямаше как да ги усмиря със смислени отговори, прецених, че ще трябва ги получа от самия Оги. Когато му дойде времето.

Времето дойде след шест месеца – в средата на януари, на рождения ден на объркания ми приятел. Цели шест месеца трябваше търпеливо да чакам. Първо, за да бъде изписан от болницата след дългия престой там, и след това, докато бавно се възстанови в домашна обстановка. Когато от общи познати разбрах, че физическото му състояние се е подобрило съществено, вдигнах телефона и се свързах с майка му. Имах достоверна информация, че именно тя, която живееше в малкото провинциално градче С. на четиридесет минути път с влак от столицата, се бе отдала на грижата за обгорения Виденов, а той все още се намира в дома ѝ. Набързо припомних на наплашената жена кой съм всъщност и с красивия преразказ на няколко трогателни преживявания, които имах честта да споделя с Оги през гладните студентски години, успях да я убедя, че срещата със стар приятел ще се отрази благоприятно на сина ѝ.

В уречения ден и час, майката на Оги, Василка отвори входната врата, сканира ме с грижовен поглед от главата до петите, прегърна ме толкова силно, че ми мина през ума да се развикам за помощ и през сълзи строго ме предупреди:
– Внимавай, да не го разстроиш с нещо! Много чувствителен е станал.
– Не се притеснявайте – отвърнах с готовност и със затрогваща наивност в гласа си признах. – Нося му малко подаръче, това не е проблем, нали?

– Книга ли е? – предположи госпожа Василка, след като обгърна с погледа на съмнението пакета в ръцете ми. 
– Да.
– Каква е? Да не го обърка нещо…
– Поезия – разкрих тайната и в бял стих доуточних, – избрани стихотворения от Брановитски. Я. К. Брановитски. Заедно го четяхме в студените зимни вечери в квартирата. Често правехме нещо като литературни четения с други приятели и Брановитски бе от любимите ни автори. Подаръкът ще му хареса, обещавам.
– Добре, добре. Дай му книгата – прошепна изстрадалата жена.

След това сподели още няколко правила за допустимо поведение пред болния, бутна ме в стаята, представи ме с: „Оги, виж кой е тук, миличък“ и затвори вратата след мен. Почувствах се изоставен и леко объркан. Какво в крайна сметка очаквах от посещението си тук? Само голо любопитство ли ме бе довело в градчето С. или благородството да мотивирам за живот отчаяния приятел от близкото минало, който преди шест месеца бе решил да се погуби по извратено показен и жесток начин? Остра миризма на мазила ме хвана за носа, сякаш за да ми напомни да не се размотавам и да действам, докато е време. Погледнах към леглото, защото очаквах там да намеря болния, но то бе празно и оправено.

– Оги – чух гласа си отстрани, – аз съм Влади. Владимир Петров. Живяхме заедно на квартира две и половина години и...
От фотьойла, обърнат към прозореца, се чу шум, подаде се ръка, облечена в пижама, и ми махна да се приближа.
– Тук съм, Влади. Вземи си стол и ела насам – немощно ме покани болният и докато се настанявах, ме осведоми: – Майка ми каза, че ще идваш. Благодаря ти, че се сети за мен.
– Не знаех кога ще е удобно – оправдах се искрено, а неискрено се загледах през прозореца навън, защото все още не бях готов да погледна лицето на Оги. – Затова поизчаках малко. Докато се възстановиш.

– Никога няма да се възстановя, Влади - отсече приятеля ми, след което настана тягостна тишина, която може да е траела както минута, така и двадесет.Не помня точно, защото в такива моменти губя представа за времето и ме връхлита чувството, че остарявам със значително по-бързи темпове от обикновените шестдесет частици овехтяване на час. Тогава някъде погледнах към тялото на фотьойла. Ако не бях чул гласа, принадлежащ на Оги, нямаше как да се сетя, че тази издатина под одеялото принадлежи на студента Виденов, с когото преди години делях една квартира. И лицето не бе същото. Не само защото огънят го бе обезобразил до неузнаваемост – нещо друго го правеше различно. Зловещо различно. Срещу мен седеше човек, който излъчваше отсъствие на живот. Диханията му звучаха като метроном, отмерващ ритъма на песента на погублението. Каква жестока песен само! Имаше ли шанс тези останки да се превърнат отново в истински човек? Надявах се преди края на посещението си да разбера именно това.

– Защо дойде, Влади? – Оги сложи край на безмълвието, загатвайки, че една от операциите му може би е от чувство за такт. – Защо си тук?
– Исках да разбера защо го направи – от своя страна върнах отсъствие на деликатност, – и да помогна с нещо, ако имаш нужда. 
– Не се нуждая от нищо вече, Влади. Освен може би, да остана сам.
– Защо го направи? Разкажи ми. Искам да го чуя от теб, а не от медии, коментатори и психолози. Не знам дали си наясно, сигурно си го пропуснал, но много се изприказва по твоя случай, а аз искам да чуя от теб. Защо?

Оги се надигна на лакътя си, а на обезобразеното му лице се появи нещо като усмивка. Понечи да каже нещо, но се спря, погледна ме в очите за пръв път от началото на визитата ми, след което се отпусна назад в изтощението си и задиша тежко. Хриповете, идващи от гърдите му, подсказваха колко увреден бе всъщност. Малко се уплаших да не изгуби съзнание и точно когато реших, че най-добре ще е да си тръгвам, за да дам шанс на болния да си почине от вълнението, той заговори:

– Не зная дали ще ме разбереш, Влади. Много вода изтече, откакто се видяхме последния път. Аз и тогава, на морето, вече бях друг, но през тази последна година преди да… всичко се разви с такива темпове, че не издържах. Малко объркано говоря, но ей сега ще си подредя мислите и ще се пробвам да ти обясня. Не че има нещо кой знае какво за обяснение, но...
– Добре ли си? – прекъснах приятеля си, защото ми се стори, че шумът от гърдите му се увеличи още повече.
– Добре съм, Влади. Просто се разпалих малко – Оги се изсмя под формата на кашлица. – От моите уста думата „разпали“ звучи иронично, нали? Така се „разпалих“, че направо си изгорях, Влади. Отдавна не ми се бе случвало да се връщам към случилото се и да пробвам да му дам някакво смислено обяснение. Това ме понапряга, но ще ми мине. Както това, така и всичко останало ще премине един ден, Влади.
– Искаш ли чаша вода?

– Да, но после. Сега искам да говоря. Не знам дали някога пак ще искам да говоря, Влади. Вече не ми се говори. Няма полза от приказки – никой не ще да те чуе. Преди си мислех, че имам глас и мога да кажа нещо смислено и си заслужава да го изрека, понеже се надявах все някой да ме чуе. Имах толкова много неща да кажа, Влади, толкова много неща исках да изкрещя и да променя. Исках да извикам срещу развалата, безхаберието, бездушието, омразата, завистта, големеенето, пошлостта, чалгата. Направих всичко по силите си, но явно не е било достатъчно, приятелю. Знаеш ли защо реших да се запаля? Две са причините, Влади. Ако не можеха да ме чуят, хората поне можеха да ме видят как изгарям и така може би щях да ги накарам да си размърдат мозъците и да видят в каква смрад живеят.

Освен това, ще ти призная нещо, макар че можеш да ме сметнеш за още по-чалнат – в последно време започнах да усещам миризма на разлагаща се плът. На мърша. Навсякъде, където и да отивах - в Мола, на концерт, на работа, навсякъде. Разбираш ли? Отивам например да пия кафе с приятели и в някакъв момент се почва. Смрадта се появява, сякаш съм на екарисажа, стиска ме за гърлото и ме прави неспособен да мисля. Усещам я с всяка клетка на тялото си. Агресивна е, прониква в мен, а единственото, което искам е да избягам някъде много, много далеч, където въздухът е чист. Толкова много исках да мога да дишам свободно. Жадувах за глътка чист въздух, а се задушавах все повече и повече. Не помня точния момент, когато се случи прекрачването на линията, Влади. Просто разбрах, че връщане назад няма. Нещото в мен, което поддържаше живота, се бе счупило. Беше умряло. Бях осъзнал, че и аз самият излъчвам същото зловоние, от което се гнусях. Тогава, Влади, схванах, че с мен е свършено. Не можех повече, приятелю. Трябваше да изгоря вонящия труп, докато е време.

Две безформени сълзи се появиха на очите на приятеля ми и ме поканиха да сложа ръка на рамото му. Потупах го с разбиране, макар да се притеснявах да не предизвикам контузия в крехкото му телце, което допреди година притежаваше формата на плувен маратонец, а сега наподобява дебелината и височината на ракета за тенис. Какво можех да направя за това отчаяно подобие на някогашния Огнян Виденов? Кой беше правилният подход да дам надеждата, която мен ме караше да обичам живота, на тази развалина, която някога бе мой добър приятел и състудент? Искаше ми се да го хвана силно, да го разтърся и да извикам с все сила в ухото му: „Още има шанс, приятелю. Защото истинската Надежда съществува. Има Го. И Животът, и Пътят, и Истината са на ръка разстояние. Не се предавай, защото Животът има смисъл. Просто не си го търсил там, където можеш да го откриеш.“ Но не го направих. Избрах друг подход. В ръката си още държах пакета с подаръка за моя приятел Оги. Подадох му го и казах:

– Между другото, честит рожден ден. Това е малък подарък за теб. Поезията на Брановитски. Помниш ли я?
– Защо задаваш отговори – за втори път изгря усмивка на обезобразеното лице. – Твоята и неговата вяра в Исус Христос бяха причина за толкова спорове помежду ни. Помня го, разбира се. Много мило, че ми подаряваш точно тази книга.
– Много добре. Помниш Брановитски. Много добре.
– Харесвам поезията му, наистина. Вече дори не мога да чета, Влади. Ще ми прочетеш ли нещо?
– Разбира се – отвърнах развълнуван, докато разлиствах книгата. Знаех точното стихотворение. Намерих го бързо и попитах: – Готов ли си?
– Влади, благодаря за отношението ти, приятелю. Давай!
– Радвам се, че съм тук, Оги – казах и прочетох следното:

Всичко вече е изречено

Как да кажа нещо ново,
когато всичко вече е изречено –
ще извикам силно,
ще поканя гладния
да се нахрани
с Истина.

Как да кажа нещо ново,
когато всичко вече е изречено –
ще прегърна слабия,
ще му прошепна:
„Има Някой, 
който притежава силата.“
Как да кажа нещо ново,
когато всичко вече е изречено –
ще презра покварата,
надявам се
не съм последният.

Как да кажа нещо ново,
когато всичко вече е изречено –
ще се върна във началото,
а Словото към Господа
отвежда ме.

Как да кажа нещо ново,
когато всичко вече е изречено.

На тръгване, докато се обувах в коридора, госпожа Василка ми връчи платнена торбичка с няколко буркана лютеница и компот. Малко преди да се сбогуваме, клетата женица не издържа и пробва да изкопчи вътрешна информация от срещата с простичкото:
– Е, как мина?
– Много добре – отговорих с усмивка и с нова надежда за Оги, приятелят ми от студентските години, добавих: – Ще дойда отново. Другата седмица. В петък.