Прекрасни години, носещи спомена на лято, игри и усещането, че красивата реалност предстои някъде там – в слънчевото бъдеще. Така, в очакване, времето взе, че отмина неусетно и както популярният, заради непринудената си носталгичност, израз твърди, животът ни разпиля в различни посоки. Сега обаче същият този живот бе на път да ни срещне за кратко, по начин, различен от този, който сме очаквали.

Беше събота вечер, единадесет и половина, а аз се намирах от външната страна на гримьорната й. Продължаващият тътен, който издаваше разотиващата се тълпа, участвала в поредния й концерт, подсказваше, че мероприятието бе преминало доста успешно. Погледнах плахо вратата, на която стоеше закачена жълта пластмасова звезда, отчаяно имитираща злато, с изписано под нея името Дарина. Притаих дъх. Все още ми бе трудно да повярвам, че онова момиче от миналото успя да постигне мечтите си и да направи такава невероятна кариера като певица.

Почуках леко. Веднага усетих, че от другата страна някой се раздвижи, а после вратата рязко се отвори. 
- Ето го и батко ми. Това си ти, Пламене, нали? 
- Аз съм, разбира се – отвърнах сковано, може би защото изобщо не очаквах жената срещу мен да притежава толкова различен вид от онова дете, което понякога навестяваше спомените ми. – Малко понаедрял, но иначе същият.  

- Влизай. Нямаше проблеми с охраната, нали? 
- Никакви. Признавам – страшнички са, но се държаха прилично.
- Специално ги предупредих, че – властното изражение на Дарина партнираше съвършено на начина й на говорене, - очаквам с нетърпение един изключително добър, стар приятел, тоест ти.

Красавицата срещу мен изведнъж замълча, огледа ме основно, след което без никакво предупреждение се хвърли на врата ми. Увисна там, точно както преди. Като сестрата на Кало.
- Така се радвам, че дойде да ме видиш. Беше ли на концерта?
- Да – издишах, все още сащисан от срещата. – Страхотно шоу. Наистина си много добра, както четох в интернет. Позагубих се от известно време, но съм доста добре запознат със звездната ти кариера.

Седнахме на два стола, един срещу друг, и изпълнихме следващия половин час с говорене, като по взаимно съгласие думата бе дадена изцяло на мен. Започнах с това, че е редно да се извиня, задето след заминаването ми, освен на родителите си, не се бях обадил на никого. После заразказвах за живота си в Южна Африка, където се подвизавах от седем години. Показах снимки на семейството си и набързо щриховах няколко безинтересни подробности около работата ми там. От време на време тя разсеяно ме спираше и ми предлагаше чай и сладки от още неотворен пакет.

- И ето ме сега съм тук – в заключение заявих, - за две седмици. Нещо като ваканция, но иначе основната ми цел е да видя родители, стари познати, и разбира се, да навестя моя приятел Калоян Стоянов и звездната му сестра. 
Веднага след като спрях да говоря, усетих странно напрежение във въздуха.

Явно смущението бе проличало в изражението ми, защото Дарина много бързо наруши тишината:
- Ти не знаеше, нали? – попита ме нежно и в следващия момент зениците й се свиха, а гласът й придоби метално звучене. – Ние с него не си говорим изобщо. Не съм го виждала от поне пет години и този път наистина няма да му проговоря, ако не... Ако не промени отношението си към мен и изобщо към това, което ми се случва.

- Да си призная, не разбирам за какво говориш и не искам да ти се натрапвам, ако не желаеш да споделиш.
- На теб мога да кажа всичко – отново звънна нормалният й тембър. – Нали си моят батко. Дори и да му предадеш после, не ми пука. Ако знаеш само как ме обиди. Предаде ме тогава, когато имах най-голяма нужда от него. В момента, когато трябваше да избера дали искам да ми се случи всичко това, което имам сега. Схващаш ли?

- Още не – казах, докато правех опит да проникна в съдържанието на очите й. Имаше нещо ново в тях, което намерих смелостта да разпозная и формулирам едва към края на нашата среща. – Трябва да ми дадеш повече информация, за да разбера.
- Още помня уханието на букета от рози, който получих от някакъв фен – Дарина показа, че се е върнала назад във времето с начина, по който продължи, – сякаш ме нямаше в стаята – доставиха ми го вкъщи.  

Чудесни рози. В онзи период единствените подаръци, които помирисвах бяха от мама и татко, и то само за рождения ми ден. Не както сега. Така жадувах да бъда харесвана. Да получавам признания, че най-сетне някой е оценил труда ми. Разбираш ли ме? Тогава започвах и изобщо не бях известна. Само аз си знам какво трябваше да преживея, за да постигам ден след ден целите си.

И най-сетне, след като намерих най-невероятния екип, който нашият музикален пазар е имал, точно когато бях на път да пробия с песента „Без граници”, се натресе брат ми. Разбираш ли, дойде да ми пречи, в мига, в който се намирах на прага да бъда изстреляна към върха. Знаеш ли какво е целият свят да ти се открива – поднесен на тепсия?

Не разбирах всичко, а само се досещах. В съзнанието ми притичваха далечни, мъгляви спомени от информация, която бях чел в разни жълти интернет издания. Понеже не вярвах много на написаното се ограничих да приема като истина само неоспоримите факти. Една от песните в дебютния й албум се бе превърнала  в безспорен хит. „Без граници” беше причина за бясно задвижилата й се напред кариера и никой, дори най-безпощадните критици, не можеше да не признае този факт.

За да спечеля време, отворих пакета със сладки. Предложих на сестрата на приятеля ми, взех една и направих опит деликатно да я върна в разговора: 
- Дай ми, моля те, повече подробности около „Без граници”. Сега не мога да си спомня всичко. Беше доста отдавна.
- Теб те нямаше в страната, но тук тя направи истински... страхотен фурор. Превърна се в нещо като призив. Говореше се за разкриване на истинската същност на човека, без задръжки, за проява на най-дълбоките кътчета на естеството му, с други думи, химн на свободната любов?

- И как Калоян ти попречи? – стрелях направо окуражен от благоразположението й към мен. 
- Изтръгна от ръцете ми букета от рози и го хвърли на земята. После ми заяви троснато, че току-що бил гледал клипа по телевизията. Бил толкова жестоко отвратен, че дошъл да ми го заяви лично.
- Защо е реагирал така?

- Защото във видеото, в края, трябваше да целуна едно от момичетата от балета. Само една целувка. Някои твърдяха, че сцената е скандална, но какво да се прави.  В крайна сметка такова бе посланието на  „Без граници” - свободната любов. В музикалния бизнес е така. Трябва да си скандален, да провокираш закостенелите селяндури, които само крякат за морал. Само дето не подозирах, че и брат ми е един от тях. Съвсем по човешки направих опит да му обясня, че не съм обратна, а само така, за кариерата, но той не искаше да чуе. Кажи, не съм ли права?

Направи се на много морален за една нищо и никаква целувка. Глупак. Вместо да ме подкрепи... Тази целувка ме изстреля на върха. Животът ми се промени. Печеля луди пари. Мога да си позволя всичко. Почивка на Хавай? Можем още сега да тръгнем, ако желаеш. Разбираш ли? Всички ме обожават. Дори палетата от детската градина ме познават. Всеки втора тинейджърка, това не е измишльотина, а социологическо проучване, мечтае да прилича на мен. Би дала мило и драго да е като Дарина. 

Следващите няколко минути изсипа на висок глас купища информация за лишенията, които е трябвало да понесе, за да стане звезда, а зениците й отново се бяха свили и гласът й бе придобил отново онзи метален звук, от който тръпки да те побият. Тогава, изведнъж, вперил поглед в очите й, осъзнах колко права всъщност е тя.

Тази една-единствена целувка бе в основата на зашеметяващия успех, който преживяваше в момента. Не музиката, не таланта на артиста Дарина, а целувката с красавицата от балета. Само една целувка и звездата й заблестява, така че всички я забелязват. Само една целувка, но отваря вратите на успеха такъв, какъвто тя самата го бе дефинирала в мечтите си. Само една целувка, но толкова нови възможности.

- Щастлива ли си? – поисках неочаквано за самия мен.  
- Моля те, тръгни си – тихо отсече сестрата на Кало. Може би от начина, по който я гледах, бе схванала, че в мое лице нямаше как да намери съмишленик. – Изморена съм вече.
- Струва ли си да платиш тази цена? – продължих уверено, защото с всеки следващ миг, разбирах все по-ясно колко далеч бе стигнала малката сестричка на най-добрия ми приятел.

Усещах го във въздуха. Преследвайки мечтата си, бе на път да погуби душата си. От дълбините на сърцето ми се появи огромно желание да я довърша, да обидя начина й на живот, да изразя презрението си към фалша, който я бе завладял. Иначе казано - исках да й дам шанс да изтрезнее. – Сигурен съм, че брат ти е искал да те предпази от това, да стигнеш дотук.

- Моля те, тръгни си! – този път Дарина повиши глас.
- Няма да си тръгна, Дари, преди да ти кажа още нещо. Като приятел съм длъжен да го направя – продължих. – Изглеждаш ми уплашена. Отстрани си личи толкова ясно. Само ако и ти виждаше това, което аз. Прочитам страх в очите ти. Страх и самота. Толкова си самотна, че няма с кой да споделиш дори Хавай. Тази цена ми се струва ужасяваща. И, ако ми позволиш, не става въпрос само за една целувка...

- Тръгвай си, чуваш ли! – сестрата на Кало се развика достатъчно силно, за да ме предизвика да се замисля, с известна доза притеснение, за охраната отвън. – Изчезвай! Не искам да те виждам, нито да чувам глупостите, които ми дърдориш. Глупак. Кой си ти? Аз съм Дарина, а ти си - никой. Марш навън!

Трима страховити мъжаги нахълтаха в стаята, като с това сложиха по-динамично естествен завършек на срещата ми с Дарина. Поканиха ме да напусна стаята, което направих без много-много да му мисля. Не можех да повярвам колко се беше променила. Все още сащисан от преживяното, хвърлих последен поглед към нея, с надеждата да я няма, а случилото се да е просто кошмар. Тя си стоеше на същото място и си говореше:
- Та това е само една целувка. Само една целувка.
Вратата хлопна зад гърба ми. В коридора вече беше тихо, тълпата от концерта й отдавна бе отнесла шума със себе си. Единствено моите уши пищяха.

Винаги, когато разказвам тази история, точно на това място слушателят ми задава следния въпрос: „Какво се случи след това?” Ето какво. През оставащите дни от ваканцията ми не успях да се срещна с Кало. Пътищата ни се разминаха. Той бе заминал по работа някъде извън страната. Аз, когато дойде времето, се прибрах у дома в Южна Африка и продължих спокойно живота си. Наслаждавах се на семейството си, гледах работата си и от време на време се интересувах от новостите в живота на близките ми в България. Не мога да твърдя, че ми беше скучно. Не. По-скоро -обикновено.

Що се отнася до Дарина? Година по-късно от интернет научих, че Дарина бе сложила край на кариерата си. „Творецът в нея”, според автора на статията, която прочетох, „така и не съумя да се справи със скандалите около личния си живот”. Звездата й бе залязла. Дарина повече не беше име в така наречения шоубизнес. Зяпнах от учудване. Когато по-късно се съвзех, и препрочетох информацията, буквално останах без дъх. Развълнувах се така,  както никога преди. Мощен прилив на неопределена емоция, която тогава не разбирах, но сега знам, че се нарича вдъхновение, заля всяко кътче у мен.

Хванах компютърната мишка и веднага насочих стрелката към папката с лична информация. Мисли и емоции бяха вплели в едно великанската си сила, пред която можех само да се предам.  Влязох в папката „Моите документи” и там отворих нов файл. Нарекох го просто Творчество. След това започнах да пиша. Пръстите ми натискаха клавишите, а на екрана буквите се подреждаха в точните думи.

Изповед за силата на суетата

На Дарина (не звездата, а сестрата на най-добрия ми приятел)

Погледнах плахо - поглед на самотното дете.
Изправих се с усмивка чиста и наивна.
Отровната стрела на суетата се спусна агресивно,
за да убие в мене всичко, без да може, без да иска да се спре.

Видях безброй застинали ръце.
Затичах се към тях - лъжи и врява,
безумства и ридания.
Останах със разчупено сърце
и с две-три капчици безсмислени признания.

Залитнах - усъмних се във очите си.
Защо му е на някой да ме спре?
Но после чух: "Дете, измитай се.
Не се усмихвай, не мечтай."

Децата вярват в дните си, повярват ли обаче в своя край,
порой от самота ще ги засипе.

Помислих, че вече свършено е с мен.
Напротив, чистотата на усмивката се върна.
Суетата спря да ме убива бавно
ден след ден, защото Господарят на Небето
ме прегърна.

Погледнах  смело с поглед на обичано дете.
Отърсих се от всичките безумства и ридания.
Събудих се с превързано сърце
и с цял поток от смислени признания.

Така се появи на бял свят първото стихотворение, от първата ми, доста успешна стихосбирка. Има някаква ирония в тази равносметка, но моята кариера наистина се роди в мига, когато научих за края на тази на Дарина. 
Сега, по време на интервю, щом ме попитат как започнах да пиша, казвам: След като се опитах да разтълкувам смисъла, ефекта и цената на една-единствена целувка.

Тогава бях изгонен от гримьорната на най-голямата музикална звезда на Балканите, но сега... Сега  Дарина бе прочела моето стихотворение, посветено на нея. Купила си е книгата ми.

Следващия месец се прибирам за две седмици в България и имам среща с нея. Ще видя отново Дарина, сестрата на най-добрия ми приятел Калоян Стоянов.