Още от времето на онази крехка детска възраст – три години преди първия намек за кошмара, наречен младежко акне, бях пожелал, зажадувал и закопнял със страстта на дехидратиран странник, загубен в пустинята на края на силите си, да стана богат и известен. „Простичка мечта и ясна визия”, казваше през сълзи на умиление майка ми, а аз макар и с основателни съмнения за родителско-добронамерения щ сарказъм възприемах тази шегичка като „давай смело моето момче, в това е смисълът на живота”.

По-късно през годините на съзряване, в моментите на неизбежните житейски лирични отклонения, когато многобройните лични драми, емоционални кризи и душевни предизвикателства сякаш имащи едничката цел да ми подлеят вода, за да се подхлъзна; когато бях на ръба да приема, че това мое призвание е кауза пердута, не се отказвах, но всеки път намирах сили да продължа и въпреки всичките несгоди устоявах в посоката.

Ала един прекрасен ден, четиридесет и две години след датата на раждането ми, когато жаждата ми вече бе задоволена, копнежът – изпълнен и пожеланията – удовлетворени, когато да съм богат и известен най-сетне стана всепризнат факт, в миг на безпощадна откритост пред себе си, с прискърбие осъзнах, че съм крайно неудовлетворен.

Един-единствен мигновен и коварен проблясък в мисловната дейност и в богатата ми и известна глава се загнезди разбирането, че имотното ми благосъстояние е абсолютно недостатъчна и ненужна прищявка, а популярността празна и досадна подробност. И това поради една, на пръв поглед, незначителна причина – невъзможността да се справя с най-големия си враг – страховете си.

Обикновеният човек не може да си представи какъв огромен процент от нас, богатите и известните, отвътре сме разяждани от страхове, независимо че доста често отвън изглеждаме прекрасно. Всевъзможни фобии, за които човек свободно може да се плесне по челото от възмущение и изненада, че изобщо съществуват такива невероятни мисли в човешката глава. Веднъж влязло в черепната кутия, въпросното необяснимо безпокойство преминава в стомаха, а загнезди ли се там задълго впряга личността в робството на съответния страх.

Фобията от паяци дори няма да се опитам да я спомена, защото е изключително разпространена и рискувам да изгубя интереса на читателя на твърде ранен етап от историята. С удоволствие обаче бих искал да обърна внимание на следващите примери, за да онагледя твърдението си. Да вземем номатофобията на Веселин Стоевски, популярния комик от предаването Сатириците на новото време. Запознах се с него на церемонията Артист на годината. Стиснахме си ръцете и аз, с присъщата си на професионален политик приветливост, сърдечно се представих:

– Тончо Янков – казах.
– Знам кой сте – позеленя насреща ми големият актьор Стоевски и с вълна от слюнки и неприязън ме закова на място – и какво от това.

Обърна се и изчезна в тълпата, което не бе кой знае колко трудно, имайки предвид снажната му осанка от метър шейсет и два с висока подметка и вероятна употреба на вълнени чорапи. Рядко ми се случва, но в онзи момент изненадата ме удари, както Роки,  закланото теле и моментално почувствах червенина по бузите и дори не регистрирах влагата, която ръкостискането остави по дланта ми.

 – Не му обръщайте внимание – изчурулика по женски блондинката, появила се иззад гърба ми. – Той си е такъв. Имам предвид Веско. Не го прави нарочно – откриха му номатофобия.
– ??? – запитах с очи.
– Страх от имена – отвърна мило русокосата дама и продължи. – Когато чуе име, особено малко и фамилия направо пощурява. Трябва да се покрие някъде насаме, но след час, час и половина му минава. Предполагам ще ме запитате как му се е появила тази номатофобия (допреди година не знаех, че такава дума изобщо съществува) и възможно ли е да съчетава ужасът от изричането на имена с професията на актьор. Всички питат това.

 – Точно тези мисли ме сполетяха. Как познахте?
– Всички питат това – повтори жената и побърза да задоволи любопитството ми. – По време на представление се случи. Бе влязъл в ролята на Игнатий Марковски от пиесата на Гроздан Софрониев Горделивецът – диктатор на измислена държава, с неограничена власт над народа си и с огромно его, както се разбира от заглавието. Пиесата не е лоша, заслужава си да я види човек. Но да не се отплесвам... – Влезе в роля и не успя да излезе съвсем, ако разбирате какво имам предвид. Марковски, героят на Веско, смята, че единственият начин да съществува е като мачка достойнството на народа си и го прави като им отнема свободата. Например, правото да говорят това, което мислят или правото да вярват в Бога, защото той – Марковски, има себе си за бог. Едно от най-гадните неща, които прави е, че издава закон за отмяна на имената. Така, за смачкване на идентичността и достойнството на хората, защото смачкани хора се управляват по-лесно. Неговите служители издават нови идентификационни карти, в които и жените, и мъжете поданици нямат имена и пол, а получават само номер, нещо като сегашното ЕГН. Пиесата завършва с... няма значение.

 Жената спря за малко извади хартиена кърпичка от чантичката си и попи трогателно водичката, появила се в очите щ. После тихо каза:
– Оттогава съпругът ми Веско Стоевски не е същият човек. А на въпроса как успява с професията на актьор, ще кажа едно – ерата на технологията стигна и до театъра. В ушите на съпруга ми слагат слушалки и когато по време на пиеса някой от героите има реплика, съдържаща име, в ушите му пускат музика. Този метод работи засега, а занапред ще видим.

 Ако фобията на Стоевски изглежда странна, то какво да кажем за ритиофобията на певицата Ива, моя лична позната. Този сложен термин означава – страх от бръчки. Като всяка жена прехвърлила четиридесетте, помислих си в началото, но не. Едно е леко притеснение, че младостта отминава неумолимо и красотата вехне като букет на абитуриентка, съвсем друго нещо е жена, която ходи с ютия в дамската си чанта, все едно, че е полицайка под прикритие, помъкнала истински пистолет Берета Пи хикс 4 Сторм. Въпросната дама веднъж, в момент на нетипична за певиците уязвимост, ми сподели, че е почнала да ходи на фитнес, за да може да си носи чантата. Призна с едва прикрита гордост, че вече вдига петдесет килограма на лежанка три пъти, и прави четири серии.

 – Добре де, защо го правиш? – озадачен като възмутен родител на изненадващо разкрит, нищо неподозиращ двойкаджия, колежката ми Антоанета Цолова, съпартиец и съидейник в някои от идеологическите ми отклонения, веднъж иронично застъпила Ива? – Защо я носиш? Какво толкова заплашително и опасно има в бръчките?

Цолова не дочакал появата на отговор, защото чантата на певицата Ива срещнала спонтанно главата щ. Сигурно тук е моментът да споделя, че Антоанета е известна в нашите среди и като човек с невъздържани маниери и сбръчкано лице. Получи си го и за двете.

 Една от най-драматичните фобии, за които научих, когато на по-късен етап реших да изследвам по-сериозно дискутираната проблематика е опиофобията на доктор Гуркова. Ако обикновен човек го сполети опиофобията иди-дойди, но да си доктор по медицина и да изпитваш ужас от това да лекуваш хората и да им изписваш рецепти, това вече не е по силите ми да понеса без емоция. Гуркова напусна работа веднага след като установи произхода на състоянието си, но за да не нарани чувствата на амбициозната си майка, д-р Гуркова – старша, остана верен поддръжник на здравната реформа, независимо че за проблема щ не бе предвидена клинична пътека.

Смешно, тъжно, нелепо и глупаво дори, а аз, като истински богат и известен карък влязох в ролята на знаменосец на страхливците, защото се оказах ... дори ме е страх от срам да го кажа – фобиофоб. Това е другото наименование за страх от страха. Той съдържа в себе си отношение на паническа боязън от изброените по-горе нелепи ужасии, плюс постоянно безпокойство от още и още многообразни небивалици. Как се оказах в тази позиция на богат и известен политик, търсен в медиите и редовен гост в реалити предавания, но в същността си един най-обикновен жалък страхливец – ще е фокусът на обясненията ми в оставащите редове.

За по-голяма яснота, нека първо върна лентата малко назад, към онзи незабравим спомен  от детството ми, за който вече споменах. „Простичка мечта и ясна визия”, казваше през сълзи на умиление майка ми за желанието ми да стана богат и известен, и тогава, макар и да имах основателни съмнения за примес на сарказъм, в иначе милия тон на гласа щ, възприемах тази шегичка като „давай смело, моето момче, в това е смисълът на живота”.

Така поех по своя път, който все пак се оказа достатъчно утъпкан от онези многобройни идейни мои предшественици, които никога не са се отказвали да постигат целите си. И ето, че на трийсет години, като доказателство за неоспоримия си талант да получавам всичко, което си пожелая, се оказах в парламента на България като депутат от най-голямата партия, намираща се в център-ляво на политическия спектър.

Къде точно се намира политическата ми формация, всъщност не съм особено сигурен, защото кое е ляво, дясно и център в родния политически живот така и не съумях да науча през десетилетие и нещо престой в парламента и си мисля, че още пет мандата биха били крайно недостатъчни. По мое скромно мнение невежеството ми не се дължи на рядка форма на парламентарно оглупяване, не. По-скоро причината са честите, неочаквани завои в двете противоположни посоки от страна на левите, десните и център разположените партии. Малко стана неясно, но е сложно за обяснение, и ако се впусна в по-големи подробности, ще трябва да разваля доброто впечатление от написаното дотук.

Бързият растеж в кариерата обаче, вместо да носи единствено и само радост и удовлетворение, ми донесе и много болка и страдание, които обаче, вероятно заради определена форма на парламентарно оглупяване, не успях да разпозная на по-ранен етап. Несгодите ми идваха най-вече от периодичната поява на нови и нови фобии. Горе-долу на седмица по една. Това доведе, близко е до ума, до скандална промяна в поведението ми и покачване на интереса на медиите към моята персона. Този нов факт дори по един мазохистичен начин ми харесваше, защото влизаше в целта ми да съм известен, но и ме плашеше, защото получих основателна боязън от медийно изтипосване.

Години по-късно установих зависимост на появата на нов страх с нещо конкретно в действията ми. Случи се, когато минах покрай майка, бутаща бебешка количка. По навик погледнах към детенцето, готов след тежък работен ден в парламента да зърна невинни очички и... не видях дете, а дребен служител на НАП. С биберон. Сочеше ме с пръст заплашително. Ужас! В същия момент ме връхлетя страх от бебешоци. Стовари се отгоре ми като тухла върху строител без каска. И ме заболя, и се уплаших, но и направих връзката. Предишният ден гласувах за почти неограничени правомощия на данъчните служители.

Следващата седмица се появи офталмофобията. Страх от това да не ме наблюдават, а то камери навсякъде ме следят, и с помощта на моя глас, разбира се. Вербофобията дойде, след като гласувахме за ограничаване правото да бъдат критикувани ЛГБТИ хората (лесбийки, гейове, бисексуални, транссексуални и интерсексуални). Да, има и такива хора, и начинът им на живот не бива да бъде критикуван, казаха по партийна линия отгоре и аз покорно протегнах депутатската си карта. Хоп, същата седмица ме навести този противен страх от думи. Библиофобията или страхът от книги, както го наричат фобиолаиците, дойде година след това, когато решихме да гласуваме за цензуриране на класиците, с цел употрбата на политически коректен език.

Да продължавам ли още? Не мога вече! Отскоро имам и страх от продължаване. Той се пръкна след като на вътрешнопартийно събрание гласувах за продължаване на линията на нашата, намираща се в център-ляво партия.

***

– Не е зле – сериозно се обади Марио Арнаудов, съвсем нов персонаж в този разказ, но от изключителна важност, защото това е главният редактор на бъдещата ми книга Как се сварява жаба? – Нещо обаче му липсва или по-скоро – идва ми в повече.
– Какво имаш предвид? – невинно попитах.
– Не си новобранец и много добре знаеш, че не можеш, не е редно и е абсолютно непрофесионално да сервираш сдъвкана храна в ресторанта, например. Това, което искам да кажа е – Марио харесваше да прави дълги паузи в средата на изреченията с ключово значение за развитието на разговора. Тук той използва прийома на паузата от около пет секунди, след което продължи, натъртвайки на всяка втора дума, – остави читателят сам да стиге до същината на историята. Дай му свободата да направи свои заключения. Така го правиш съавтор, а на него му харесва. Не набивай в главата му разбиранията си. Подценяваш го, разбери.

 – Не! – отвърнах рязко, след което се вгледах в очите на редактора ми Арнаудов. Независимо, че в стаята бе светло, зениците му бяха разширени като на анимационен герой. Беше го страх от нещо, но се опитваше да го прикрие, напътствайки ме как да пиша. Реших да попитам директно:
– Малко страничен въпрос, Марио – коя е твоята най-голяма фобия?
– Мисля, че се казва танатофобия или некрофобия – страх от умиране и от смъртта! – отсече без ни най-малко колебание.

– Марио, Марио, приятелю мой, – ако зная лек за фобията ти, би ли искал да ти го дам или да те оставя сам да стигнеш до него? Всъщност аз зная лекарството срещу всеки страх.
– Звучи малко арогантно.
– Но е истина – казах уверено, докато в ума ми се въртеше следващата ми реплика.
– Давай! – рече с надежда главният ми редактор Марио Арнаудов.