Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.02.2019 12:33 - Общото дете
Автор: yavorkostov Категория: Изкуство   
Прочетен: 519 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Eвангелие според Лука 12:49
„Огън дойдох да хвърля на земята; и какво повече да искам, ако се е вече запалил?” 

В седмицата поне веднъж се изправям в цял ръст пред голямото огледало, закачено на стената в тесния коридор на скромното ми жилище. Слабовато лице, чисто бяла брада и въздълга, рядка коса със същия цвят, спускаща се само отстрани (защото отгоре вече почти не се намира материал), и уста с неочаквано по количество зъби за преживените лета, ми се усмихват от другата страна. Да, в това отражение разпознавам себе си – Аврам Добринов. Накратко, Старецът. 

За да ме опознаете, за да вникнете в съдържанието под телесната ми обвивка, както изисква научния подход към изследване на даден обект или събитие, ще прибягна до услугите на обобщеното мнение на няколко групи външни източници. Според една нищожна част от хората, които по някаква причина са се заемали с анализ на естеството на моята личност, аз съм просто един мил, безобиден дядо с проявяващ се понякога талант да разказва истории. Според други, съм невъобразим досадник, политически некоректен, с остарели разбирания, попаднал едва ли не по нещастно стечение на обстоятелствата в свят, препускащ в ерата на иновациите и човекопрогреса, който се бърка за щяло и нещяло в хорските работи. 

Най-голямата част от хората словесно оценявали моята персона, типично в духа на балканската страстна природа, характеризираща се с изказването на силно мнение, дори когато това не е необходимо, а и когато никой не ти го е искал, съм напълно откачен. По-либералната фракция от тази група смята, че съм само един нищо и никакъв социално неадекватен странник, несъмнено недостоен да върви рамо до рамо до това гордо изправено същество, наречено съвременен човек.   

Може би всяко от тези три твърдения съдържа частица от истината за мен, а може би не. Кой би могъл да знае? Сърцето е измамливо и притежава способността да ни изненадва със съдържанието си, особено в критичните ситуации, изникващи в живота ни нееднократно. А в моето досегашно земно битуване, събития, които спадат в категорията „критични”, с лопата да ги ринеш. Три години в комунистически затвор по политически причини, изселване в село С. Североизточна България, загуба на приятелства и роднинска топлина, разпити и непрекъснато следене в продължение на десетилетие от страна на тайната милиция до голяма степен определиха моето възприятие за съвремието ни.

 – Но днес е друго време – остро и изведнъж възрази Тома на сутрешната ни среща на кафе и непринуден разговор. – Можеш да говориш свободно, имаш възможност да пътуваш, да се развиваш, ако си способен. Не е ли така? Държавата не е тоталитарна, както преди.
– Мислиш ли? – попитах, без да очаквам отговор, защото за себе си го бях открил.
– Да. Сигурен съм.  
– Аз пък мисля, че има различен вид тоталитаризъм и днес отново сме негови съвременници. Само дето е по-скрит. И с човешко лице, което изобщо не го прави по-благороден от предишния. Всъщност, той си е същият, но се е доразвил.

– Странен си, знаеш ли? – замислено се обади Тома. – Ако ще хвърляш обвинения, ще трябва да си по-конкретен. Иначе с прискърбие ще трябва да заключа, че си се превърнал в един от безбройните празнословци или в някой от армията мърморковци, на които винаги, все нещо не им изнася. С цялото уважение към възрастта ти.
 – Добре. Искаш пример? Ще ти предложа най-пресния. От вчера. Нещо повече, ако имаш време, ела с мен. Ще те запозная лично с него.
 – Два часа достатъчни ли са? – тихо попита приятелят ми с глас, в който лесно можеше да се разчете слабост към интригата.
– Като чуеш за какво става въпрос и три минути ще ти се видят много – хвърлих още малко масло в огъня на любопитството, оставих пари за сметката плюс десет процента бакшиш и се изправих.  

Скоро след това се намирахме в хола на дякон Самуил, внушителен, едър мъж, християнин,  църковен служител с гъсти коса и брада и непоклатими морални принципи, човекът, който щях да използвам за пример в подкрепа на твърдението си. Познавах го от три години и бях от щастливците, които споделят с него не само вярата, но и някои  политически и философски възгледи за живота и въобще за глобалните тенденции в човешката история.

Още нещо, свързано с човека, на когото щяхме да гостуваме – изпитвах откровена симпатия не само към него, но и към многолюдното му семейство. Жена му Ана, едра и работлива българка, шеташе от сутрин до вечер и се грижеше за четиримата си сина и една дъщеря, като за това бе пожертвала и кариера, и феминистки светоглед. Децата бяха на такава възраст, че всички все още пъплеха в семейното огнище и му придаваха ту вид на бойно поле, ту с отношенията си рисуваха картина, от която лъхаше мир и хармония, присъща на улегнал, ренесансов майстор на четката. Ето ги и техните имена по реда на раждането им – Стефан почти на осемнайсет, Павел на шестнайсет, Андрей или Андро както всички го наричаха на дванайсет и най-накрая на списъка се намираше осемгодишната Марийка. 

След като Ана и цялата челяд се разотидоха по другите стаи и останахме сами, представих по-детайлно на дякона приятеля ми Тома, а после преминах директно на въпроса, като се обърнах към Самуил: 
– Искаш ли да разкажеш случката с Андро? Тома като журналист би могъл в някакъв момент да й даде публичност. Освен това ще се радвам да му натрия носа с факти, които ще разтърсят подредения свят от илюзии на този млад и заблуден интелектуалец. Явно по време на краткия период житейско странстване е успял да погълне почти фатално количество леви, пропагандни заблуди и сега е време за животоспасяваща детоксикация. 

 – Добре, ще се радвам да съм от полза – дяконът се облегна удобно на поизтърканото канапе и се провикна с басовия си глас, – Анче, донеси по едно кафе, че малко ще се позабавим тук.

***

Държа на семейството като едно от най-важните формирования в обществото, защото то съществува още от самото начало. От Сътворението. От времето, преди да се появи първата държава, първата структура на човешко управление  и, разбира се, първото социално министерство. Държа на семейството, защото Този, Който го е създал и благоволил в него не твори нищо без да вдъхне частица от Себе Си. В семейството, такова, каквото Той е замислил има сигурност, радост, цялост и ред, все характеристики, които не можеш лесно да срещнеш другаде. Дори когато буря, образно казано, го връхлети, ако е основано на стабилна основа, то ще издържи и няма да се поклати. Страхотна сила е семейството, да знаете.

Само дето малцина днес мислят по този начин и според мен, без да звучи като поредната забулена в тайни и догадки теория на конспирацията, съществува съвсем целенасочен план за разбиването му. От личен опит го разбрах и според мен, точно този извод се налага от събитията, които ще ви разкажа. За Аврам зная, че е на моето мнение, а вие господин Тома можете сам да прецените.

В началото на февруари, преди пет месеца отидох да чакам сина си Андро пред училище. Имахме уговорка след часовете да ходим по магазините, за да му търся панталон. Не че понякога не износваше дрехите на Стефан и Павел, но в онзи момент се оказа, че в гардероба ни няма налице свободни зимни панталони и се налагаше семейния бюджет да покрие тази липса. Беше доста студено, но прецених, че ще ми се отрази добре да постоя малко на двора, преди детето да излезе. Дъхът се трансформираше във формата на гъста пара, въздухът щипеше лицето, а върховете на пръстите на ръцете ми започнаха да изтръпват, и въпреки това не обръщах внимание на всички тези последици от минусовите температури, защото се опитвах да постигна вътрешна хармония относно сумата, с която се готвех да се разделя. 

 По график, в два и трийсет звънецът удари и рояци деца заизлизаха по едно и също време, заради което се заформи задръстване при тесните училищни порти. Винаги съм се чудел как възрастните обикновено гледат с умиление на гледки като тази, след което неизбежно възкликват: „Ех, какво да ги правиш – дечица!”. На мен обаче те ми приличаха по-скоро на разбесняла се тълпа екстремисти, готови да замерят с камъни всеки, който не се вписва в установения стандарт за дивашко поведение и наивно е дръзнал да излезе от каноните на общоприетия зверилник.   

Посред облака на тези мисли, разсеян от изкрещените обиди и псувни, които малките устенца изригваха с впечатляваща бързина, се опитвах да зърна сина си. Той обаче не излизаше, дори когато вихърът от безконтролни Малчовци се разпръсна. Постоях така още минута-две, след което се запътих към олющената сграда на училището леко ядосан. Тогава усетих, че там, вътре има някаква суматоха и инстинктивно си помислих, че Андро е в опасност. После вратата се отвори рязко, две хлапета, за които знаех, че са от неговия клас се блъснаха в мен тичешком и изчезнаха зад ъгъла на сградата. Появи се и Андро, а аз като видях в какво състояние е, с одрано лице, рана под дясното око и кръв, бликаща от носа, хукнах да хвана побойниците-съученици. Не успях да ги стигна и трябва да призная, че и до днес съм благодарен за това, защото в онзи момент можех да извърша някоя глупост с фатални последици.    

На другия ден пуснах жалба до директорката, а седмица по-късно и уведомително писмо,  с което заявявах, че отписвам сина си от училище. Мога да ви покажа част от писмото, ако представлява интерес за вас. Само да го намеря. Някъде из папките с документите по случая трябва да е… Да-а, ето го и него. Пропускам някои детайли и прочитам само заключителната част, защото това ще хвърли светлина върху разказа:

„Не мога да  се съглася с изтъкнатиия от вас аргумент, госпожо Директор, че детето, практикуващо обучение вкъщи, се десоциализира. Според мен социализацията има друго измерение от това подрастващия да учи нецензурни думи от съучениците си, да натрупва в себе си агресия от насилието, насочено срещу него, да се учи да борави с презервативи в невръстна възраст и т.н. Все практики, които аз самият съм наблюдавал като обичайни в държавното училище.  
Ето защо, моето дълбоко убеждение е, че в търсене на най-добрия интерес на Андрей, училищната среда не е безопасна за сигурността му. Решението ми е да се спра на домашната форма на обучение, което и правя с настоящото Уведомително писмо.
В заключение искам да Ви уверя, че високо оценявам труда Ви и искрено Ви желая успех в учителското поприще. 
С уважение:  
Дякон Самуил Братоев” 

Това е решението, което бях взел. Щях да го обучавам вкъщи, далеч от негласно приетите и непреходни закони на джунглата в публичното училище. Не си мислете, че ми беше лесно, или че емоцията от случилото се е основната причина за това решение. Не. Отдавна обмислях подобно действие, а въпросната случка само потвърди колко прав съм всъщност. 


***

Някой заудря по външната врата и дякон Самуил спря да говори. Извини се учтиво и напусна стаята. Хвърлих поглед към Тома, на когото лицето му изразяваше толкова впечатляваща безизразност, че въпросът сам се изтърколи от устата ми:
– Е, какво мислиш? 
– Интересна личност, добре разказва, има харизма дяконът, но нищо впечатляващо досега. Извел сина си от училище! Голяма работа!
 
– Ти май не разбираш, а? Дяконът, както го наричаш, не просто е извел сина си, а се е опълчил срещу системата. Образователната система. Същата онази, без която изграждането, тук съзнателно поставям кавички, „на новия по-съвършен вид общество”, в което Човекът не само звучи, а живее гордо, изглежда немислимо. Разсъди малко - родителите са длъжни да запишат децата си на училище от четиригодишна възраст. Можеш ли да си представиш? На четири годинки и хоп, в задължителна програма, в която добре доктринирани госпожички, ще ги учат, че единствената научно-доказана теория е еволюционната, или че съвременното нормално семейство не се състои само между мама, тати и дечица, но и между тати и тати, например, и дечица, които сами могат да определят какъв пол са или каква е химически заложената им сексуална ориентация. Ненормално, но факт. И всичко това е новата политика, на новата Държава. Да, това е нейната претенция, да съблюдава от позицията на висш съдник, кой е най-добрият интерес на детето, сякаш се е родило в министерството на образованието, а не в семейство. И на всичкото отгоре не позволява друга алтернатива, тоест, ако мама и татко желаят да дадат на детето си знания, които се различават от общоприетите норми, те подлежат на глоби. Знаеше ли това?

Междувеждната бръчка на Тома се увеличи с петдесет процента, с което се уверих, че не бе съгласен с мен, но не знаеше защо. Понечи да каже нещо, но дякон Самуил се върна в стаята и безгласно всички се съгласихме разказът да продължи.

***

Месец и половина по-късно на мобилния си телефон получих обаждане. Мъж, на име Десислав Бориславов, заяви с глас, нетърпящ възражение, че е служител в отдела Закрила на детето и че е редно да се види с мен и Андро. Причината – понеже синът ми бил на път да отпадне от училище и това обстоятелство го поставяло в категорията на дете в риск, а като такова попадало в неговия ресор. Още преди да събера думите си да възразя, господинът подхвърли, че ще трябва да говори със сина ми насаме и ще посети дома ми, за да провери в какви условия живеем.

За да не ви отегчавам, ще спестя подробностите около словесната престрелка, в която влязохме, и която завърши с изстраданата уговорка да посетя отдела с помпозното име, обещаващо закрила на детето, но без да дава ясни отговори кой, от кого, къде, кога, защо, как и какво ще закриля у предполагаемото дете. 

Два дни по-късно се намирах в канцеларията на Бориславов в присъствието на представителка на регионалния инспекторат по образованието, две жени от въпросната социална служба за детска закрила и юрисконсулта на същия отдел – госпожа Мариела Динкова, застаряваща мома, чийто изглед, даваше несъмнени доказателства за мъката, съпътстваща придобиването на образователния й ценз. 

Разговорът продължи, колкото шампионатен футболен мач, с почивката и продълженията, като през цялото време те, като домакини, се опитваха да атакуват, а аз се уповавах на тактиката на защитата. Резултатът бе следният: Ясно им заявих, че в моя дом няма да стъпят, с Андро насаме няма да говорят и синът ми няма да се върне в училище. Тогава…

***

– Разберете ме – Бориславов заговори с дълбокия си уморен глас, имитиращ добронамереност, търсейки очите на бащата, – законът не е на Ваша страна. Вие сте нарушител и най-добре е да ни съдействате.
– Какво означава, да Ви съдействам? 
– Да върнете детето обратно в училище. За всички ни това ще доведе до положително развитие на тази нелепа ситуация. Вие сте интелигентен човек и знаете, че средното образование е задължително за всички. Ние разбираме, че Вие имате свои доводи, но законът е за това, за да се изпълнява. От наша страна имате пълната ни подкрепа. Имаме готовност дори психолог да назначим, който да работи със семейството. Вече сме говорили с директорите на двете най-елитни училища в града. Намерихме поне четирима изключителни класни ръководители, които ще се погрижат за детето по най-добрия начин. Като истински професионалисти. 

– Аз едно не мога да разбера – Самуил Братоев направи кратка пауза, огледа участниците в разговора и продължи, – защо сте така силно заинтересовани за образованието на моя син? Както вече Ви обясних, ние със съпругата ми имаме планове за това, той да се изучи и да стане човек. Не сме го изоставили, напротив. Ще му дадем такова образование, от което твърдо вярваме, че той има нужда. Затова, на мен наистина не ми е ясно, Вас какво Ви бърка, къде точно ще учи? 
– Хайде да спрете с това Ваше инатене. Как така защо? – Юрисконсулт Динкова се облегна на кокалчетата на ръцете си, масата изскърца, а приликата й, без мустака, разбира се, с познатия плакатен образ на Георги Димитров от Лайпцигския процес бе поразителна. – Защо сме се интересували? Ето, ще Ви го заявя направо - той е наше дете. 

Настана тишина, и дори мухата, която до скоро необезпокоявано кръжеше из стаята и с бръмченето си внасяше своята перспектива в разговора, замлъкна. За кратък миг спря и дишането на дякона, който се опитваше да се пребори с аритмията на сърцето и пищенето в ушите, предизвикани от думите на Динкова.

– Бихте ли повторили? 
– Той е наше дете, казах! – отсече юрисконсулт Динкова. – Ние затова сме тук, за да съблюдаваме най добрия интерес на детето. Андрей Братоев се е родил в тази държава, следователно той има право някой да се погрижи за неговото бъдеще. Ние сме длъжни да се намесим, когато попаднем на родители, имащи безхаберно отношение към собствените си деца. Ето защо отново ще Ви повторя – Андрей е наше дете. 

Мухата бръмна, за да се премести на позиция с по-добър изглед и спря. 

– Кой е любимият му футболен отбор? – овладял гласа си, бащата наруши тягостната тишината. – Любим цвят? Колко градуса температура имаше миналата седмица? Към коя храна е алергичен? Любима държава?
– Що за глупости дрънкате? – изтърва се иначе уравновесения Бориславов.
– Нали претендирате, че моето дете е ваше, би било редно да знаете отговорите на тези въпроси?

– Ние…
Думата взе госпожата от регионалния инспекторат по образованието, но дякон Самуил Братоев не я чу. Мухата забръмча отново и погълна гласа й.   

***

Малко след това им пожелах приятен ден и излязох от стаята. Не се опитаха да ме спрат, съпроводиха ме с погледи, пълни с недоумение и едно тихо, снизходително, объркано „довиждане”. Старец, ти вече знаеш, на тебе ти разказах, но нека спомена още веднъж и това преживяване. Веднага след срещата ми със служителите от отдела се прибрах вкъщи и начаса събрах семейството в дневната. Подредиха се на дивана и се втренчиха в мен, а очите им, ех очите им се надпреварваха да представят доказателствен материал за причината да се боря за тях. Прегърнах силно Ана, момчетата и Марийка и отново се почувствах жив. Сърцата им биеха до моето сърце и с всеки следващ удар думите на жената юрисконсулт „той е наше дете”, избледняваха. 

Сега съм по-уверен в това да отстоявам позицията си. Нито глобите от две хиляди лева, нито заплахата с прокурорско разследване, което между другото вече е в ход, както разбрах вчера, не са в състояние да ме спрат. И знаете ли защо господин Тома? Защото нямам общи деца с държавата. Господ е дал да се родят в моето семейство и аз ще се постарая да отстоявам тази истина.

***

На другата сутрин седяхме с Тома, в същото кафене. Разговорът ни не вървеше гладко, както обикновено, а аз имах усещането, че в душата на моя отскорошен приятел се води ожесточена вътрешна битка, чиито външни белези се изразяваха в неприсъщите за него мълчание и мрачен изглед на лицето. Малко преди да платя сметката и оставя десетте процента бакшиш реших, че е време да се върнем на темата.

– Вчера говорихме за тоталитарната държава. 
– Помня.
– Заведох те при семейството на дякон Самуил Братоев.
– Помня и това.
– Още ли си на същата позиция? – запитах направо. – Вчера заяви, ще се опитам да те цитирам дословно, че „днес е друго време и да, държавата не е тоталитарна както преди”.
– Дълга тема е това – Тома ме погледна с поглед, видимо смекчен, – но не мога да отрека, че срещата с дякона ме впечатли. Дори мисля да следя отблизо неговия случай. Какво ли ще стане оттук насетне? 
– Обади ми се малко преди да се срещнем – направих с ръка популярния жест към сервитьорката за плащане на сметката и продължих – Заяви, че днес ще отпише от училище и другите си деца. Ще ги образова вкъщи. 



Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: yavorkostov
Категория: Други
Прочетен: 270220
Постинги: 167
Коментари: 157
Гласове: 291
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031