– Никога досега не бях се изгубвал така. Не ми е за пръв път, но преди винаги рано или късно, успявах да се ориентирам и в крайна сметка откривах пътя.
– Никога досега, предполагам, не си попадал в такава гъста мъгла. Не мога да видя ръцете си и едва ли ще уцеля носа си, ако пробвам да го докосна. Съвсем изгубих представа за това къде е север и къде юг. Като че ли дойдохме оттам, но вече не съм сигурна, това там къде е всъщност. Объркана съм.
– И аз предполагам, че дойдохме оттам, но сега не мога да го твърдя със сигурност. Колкото повече стоим на едно място, толкова повече в главата ми е безпорядък. Може да идваме точно от обратната посока – изпъшка мъжът и вяло продължи. – Ще трябва да вървим нанякъде. Така е най-безопасно и по-лесно ще се справим с отчаянието.
– И със страха. Уплашена съм. Много – на свой ред изрече жената и допълни с едва
забележим нюанс, издаващ наличието на раздразнение. – Как така стигнахме дотук? Там долу, в долината, беше толкова ясно и слънчево и ако си бяхме останали, щеше да ни е много хубаво и нямаше как да се изгубим. Само дето…

– Защо ме гледаш така? Не те виждам, но усещам, че си впила очите си в мен и ме държиш отговорен за тази каша, в която затънахме. Смяташ, че аз съм виновен, нали? Предложих ти да се изкачим на върха, едва след като ти ми внуши, че искаш да се насладиш на гледката отгоре, не помниш ли? И откъде да знам, че тук, на високото, времето е такова. Не се оправдавам, но ти ме подведе с това твое настояване. И сега, съжалявам, че трябва да го кажа, но нямам никаква идея как ще се измъкнем.
– Не искам да се караме, и аз съм уплашена. Страх ме е много и усещам нещо прилично на ужас от това, че се чувствам обречена. Защо не се върнахме, когато можехме? Там при онзи кръстопът. Тръгнахме наляво и тогава сгрешихме, нали? Мисля, че ако бяхме поели надясно, щяхме да стигнем направо на върха и със сигурност нямаше да се забием в този гаден облак.

– Късно е вече да предполагаме какво би се случило. Няма полза от това. Поне не сега.
– Напипвам нещо, сигурно е камък и изглежда е голям. Ела да поседнем. Седнала мисля по-бистро.
– Да, така е по-добре. Краката ми се подуха от умората. Ще поседим малко и после ще тръгнем нанякъде. Грохнал съм, но едно зная, трябва да вървим. Целта ни e там долу някъде.
– Само да не паднем. Винаги ме е било страх от високото, а сега, когато не виждам нищо, постоянно си внушавам, че сме на крачка от някаква огромна пропаст. Не искам да ме намерят размазана върху някаква скала, на дъното на огромна урва. Не съм си представяла, че така ще свърша.

Двамата изгубени понечиха да докоснат ръцете си, но ги разминаха, и единственото, което уловиха, бе лепкавата влага във въздуха. Чуваха дишането си, но увеличено като през мегафон и това допълнително ги напрегна. Пулсът от бушуващия в гърдите им сърдечен ритъм се появяваше ненадейно понякога в ушите, друг път в стомаха и съвсем рядко там, където му бе мястото – в гърдите. Помълчаха минута-две, след което жената проговори:
– Сигурно това е краят, защото ме връхлита нуждата от това да направя равносметка на живота си дотук. Глупаво е, но не мога да избягам от това. А няма и къде.
– И с мен е така – с вяла усмивка отвърна мъжът. – Така и така сме тук, нека поне да… не знам как да го кажа най-правилно – да се изповядаме, може би.
– Съгласна съм.
– Кое е нещото, за което най-много съжаляваш? После аз ще ти кажа какво мен ме тормози повече от всичко останало.

– Яд ме e, че досега не съм постигнала нищо смислено в живота си. Сякаш цяла вечност съм гонила вятъра, заблуждавайки се, че върша нещо значимо, а всъщност съм мислела единствено и само за себе си. Не мога да избягам от усещането, че съм изгубена и нямам бъдеще.
– И с мен е така, но знаеш ли, мисля, че нямам бъдеще, защото не познавам миналото си. Цялото е обгърнато в мъгла. Нямам представа откъде идвам, кои са предците ми и дори не познавам собствените си родители, макар и физически да са били винаги до мен. Те никога не споменаваха нищо за това кои сме, кои са техните родители и защо никога не отваряха дума за дядовците и бабите ми. Сякаш ги бе страх от нещо. До миналата седмица само подозирах от какво, но сега ми се струва, че започнах да разбирам защо това е така. Попаднах на информация, която ми подсказа причината за тяхното мълчание. Поне така си мисля.

– Ето, че стана интересно - отекна гласът на жената, ръката й намери ръката на мъжа, но в този продължителен допир нямаше дори намек за скрито послание а само смела заявка за съдбовна споделеност на мига. – Разкажи ми повече.
– Добре, ще се опитам да предам това, което ми се случи миналата сряда у дома. Беше толкова силно преживяване, че на моменти ми се струваше почти нереално. Не помня откога не ме беше удряла такава разтърсваща емоция.

– Вече нямам търпение, затова, моля – давай нататък!
– Добре, добре, продължавам. Онзи ден, отидох да навестя родителите си, но без да им се обадя предварително. Имам ключ от апартамента им и след като не отговориха на позвъняването на входната врата, го използвах. Нямаше никого, което не бе чак толкова странно, защото те често излизат на разходка из парка. Знаеш как е със старите хора. Забих се директно в кухнята за бърза проверка на хладилника. Няма нищо по-вкусно от мамините гозби и аз, като фен на кулинарното щ майсторство, съм свикнал, първото място, което посещавам в апартамента, да е там, където е складирана храната.

В средата на кухнята има кръгла, винаги почистена маса, но сега бе в приличен безпорядък. Това ново обстоятелство ме изненада малко и по тази причина насочих по-обстойно вниманието си към масата. Чиниите бяха празни, но с остатъци от храна по тях, а видът на хляба издаваше, че трапезата не е изоставена отскоро. Тогава забелязах бял плик с подаващ се от него сгънат на четири лист. Веднага осъзнах, не ме питай откъде, че това е някакъв документ с особено важно съдържание. Разгънах го набързо и прочетох: „Централен държавен архив“, следваха някакви инициали и числа, които не помня много добре.

Сърцето ми заби с двойна скорост, защото без съмнение разбирах, че пред мен стоеше парченце от историята на рода, на семейството ми, част от личната ми история, която никога досега не ми бе разказвана. След като ръцете ми най-сетне се овладяха и можех да следя редовете, без да подскачат неконтролируемо нагоре-надолу, се зачетох жадно. Странно обстоятелство, но запомних текста така добре, както някога ми се запечатваха в съзнанието стихотворенията, които трябваше да уча в училище. Езикът, използван в документа, независимо че бе сух, административно-досаден, пред мен разкриваше картина, която буквално оживя. Не се шегувам. За няколко минути се пренесох десетки години назад, в онзи 31 март 1945 година. Беше толкова реално, колкото и факта, че ти си тук до мен. Макар и да не те виждам, усещам те.

– Разбирам много добре какво искаш да ми кажеш.
– В началото нямаше нищо необичайно. Внимателно прочетох следното:
„Протокол - 
Трети състав на Народния съд за В. област, съгласно присъдата си от 31 март 1945 година, постановена по наказателно дело № 90133 година, осъжда на смърт:
1 Иван Петров, от с. Р, на 53 години
2. Тодор Димитров Димитров, от с. Д, на 38 години
3. Руси Станев Петков, от с. Р, на 44 години
4. Константин В. Кръстев, от с. Т, на 62 години…“

Нищо необичайно, имена на някакви хора, осъдени на смърт преди шестдесет години. Не ми говореха абсолютно нищо. Тогава обаче - под номер пет в този мрачен, но безличен списък, видях името на дядо. Познах го по презимето на баща ми. Изтръпнах. Да, без съмнение това бе дядото, който никога не съм познавал и за когото до този момент нямах никаква информация, независимо че често я търсих от родителите си. Като ударен с парен чук се зашеметих от новината, която току-що бях научил. Дядо ми бе един от осъдените на смърт от Народния съд. И въпреки че, признавам си, притежавам огромни бели петна в историческите си познания за въпросния период (една от причините, без да се оправдавам, бе и липсата на публична информация за тези времена, белязани от беззаконието на Народния съд), тогава застанал прав, с лист в ръце, разбирах защо въпросите ми за дядо предизвикваха такъв ужас в очите на баща ми.

„5. Васил Ц. Стоянович, от с. Б, на 25 години“. Това бе името на моя дядо. След неговото бяха изписани още три имена. Продължих да чета, но повярвай ми, думите вече не бяха някаква суха, скучна информация, а по някакъв необясним за мен начин оживяваха. Ако можеш, представи си го така, сякаш съдържанието им се визуализираше и излизаше като образ върху филмова лента. Филм, в който се запознавах с дядо си, който никога не бях виждал.

„Осъдените на смърт са доведени от гр. Д на 31 март в 5. 50 часа следобед във В. местен затвор и настанени в единични килии по двама на първия етаж – килии № 5,6,7,9“. Усетих пулса му. Бързаше неудържимо, сякаш сърцето му искаше да навакса работата си за години напред. Годините, които щяха да му отнемат часове по-късно. Мислите му бяха хаотични, все още присъстваше надеждата, че нещо може да се промени. Присъдата да се отложи или стените да паднат, или прокурорът да заяви, че е станала грешка и Васил Стоянович от с. Б е невинен, а освен това е само на двадесет и пет години и все още има живот да живее. Настаниха го в килия № 7, заедно с мъж от съседното село.

„На основание чл…., от правилника на затворите и чл. 10 от Наредбата-закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в Световна война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, в присъствието на зам. прокурора при В. областен съд – Иван Б. Марчев, свещениците Любомир С. Петров и Даниел П. Максимов, директора на В. местен затвор – Манол Тошев, д-р Борисов, и секретаря на В. областен съд – Радан А. Карастоянов, на 31 март 1945 година в осем и тридесет часа вечерта всички осъдени на смърт се изведоха от килиите от главния надзирател Владислав Раковски и надзирателя Георги Цветанов…“

Дядо стоеше пред решетките и гледаше лицата на всички тези длъжностни лица, без да ги вижда в действителност. Мислите му се връщаха далеч назад – към съпругата му, която сигурно бе вече прималяла от притеснение и към малкия им син, който едва ли разбираше, че съвсем скоро му предстоеше да осиротее. Две сълзи се търкулнаха по страните на младия ми дядо, и после очите му пресъхнаха. Тежестта в корема се дигна и умът му се насочи към това, което предстоеше след изстрела.

„Извеждането започна от килия № 5 и свърши в последната килия № 9. Осъдените бяха построени по двама в присъствието на гореспоменатите служебни лица, дежурните надзиратели и милиционери. След като се направи проверка на самоличността на осъдените, прокурорът нареди на секретаря на областния съд да прочете гласно присъдата, предмет на изпълнението…“ Чуваше името си, но сякаш не разбираше, че става дума за него, защото той нямаше нищо общо с това, в което го обвиняваха. „Виновен за въвличане на България в Световната война“, това звучеше толкова абсурдно, че той наивно очакваше, че тази зловеща шега щеше най-после да спре и всички щяха да избухнат в смях.

Смях обаче нямаше – случващото се бе сериозно. „Прочете се присъдата, след което двамата свещеници прочетоха съответните молитви и поканиха осъдените, които желаят, да приемат светото причастие. В стаята на домакина всички осъдени по собствено техно желание по двама приеха светото причастие.“ Дядо влезе в стаята на домакина на затвора. Безлична, светложълта тясна стаичка. Свещеникът му подаде хляб и вино и му заговори с думи, които той не разбираше. Само усети, че надеждата му се връща като приливна вълна. Обгърна го и се разля из цялото му тяло, дарявайки го с мир, идващ от другаде. Осъзнаваше, че съвсем скоро ще си отиде завинаги оттук, но знаеше, че в това парченце хляб и в глътката вино, които току-що бе приел, се съдържа смисълът на цялото му съществуване.

„Осъдените се разделиха на две групи по четири души, които бяха изведени в двора на затвора. Оттам се довеждаше всяка група поотделно на определеното за разстрелване място – 150 крачки югозападно от изходните врати на същия затвор.“ Последваха последните сто и петдесет крачки. Югозападно от вратите на затвора. Ти броиш ли си крачките?
– Разбира се, че не. 
– А аз ги броя, откакто прочетох този протокол. Представи си, че си по пътя на своите сто и петдесет последни крачки. Сто и петдесет прощални стъпки. Можеш ли? Усещаш ли същата топка в стомаха, която аз чувствам? Дядо ми ги извървя смело, защото бе подготвен за края. Притежаваше същата тежест в корема си, но и нещо друго, което дори палачите му не можеха да му отнемат. Имаше живот, който нямаше да свърши с куршума в тялото.

„Групите осъдени се придружаваха от затвора до поменатото за разстрелване място, както следва: Първата група от четири осъдени – от главния надзирател Владислав Раковски и четири души милиционери. Втората група от четири осъдени – от надзирателя Георги Цветанов. В 8 часа и тридесет минути вечерта всички осъдени бяха разстреляни от назначените за това лица. След двадесет минути телата на разстреляните бяха прегледани обстойно от д-р Борисов, който установи, че всички разстреляни са престанали да живеят.“

Дядо ми беше във втората група осъдени. Беше разстрелян в осем часа и тридесет и две минути на 31 март 1945 година. Осъден от така наречения Народен съд за това, че е „виновен за въвличане на България в Световната война“. Ето така се запознах с него – седемдесет години след смъртта му. После върнах листа в плика, сложих го обратно на непочистената маса и си тръгнах от апартамента на родителите си, без да вкуся от мамините гозби. Не бях гладен.

Жената плачеше неудържимо. На няколко пъти се опита да се овладее, направи знак, че иска да каже нещо, но напразно. Сълзите не спираха, а ускореното дишане предизвикваше ефекта на неспирно треперене на тялото й. Така измина известно време, през което незабелязано за двамата изгубени, мъглата взе да се разсейва. Първоначално съвсем незабележимо, а после – все по явно. Тогава, между два хлипа жената се овладя за миг и заговори на пресекулки:
– Мисля, че и моят дядо е бил там. Сигурна съм. Дядо е бил зам. прокурор при областния съд на В. по онова време.
– Не се шегуваш, нали?

– Да ти приличам на някой, който се шегува? Напълно съм убедена. Той се казва Иван Б. Марчев. И по това време е бил на служба във В.
– Ето това вече е изненада. Меко казано. Малко конфузно стана, не мислиш ли?. Стоим тук, загубени, сякаш сме герои в някаква зле замислена пиеса, като за по-голям драматизъм на сценария се оказва, че имаме общо минало, преди да се познаваме. Какво да правим?
– Не зная точно.
– Оказва се, че по всяка вероятност дядо ти е участвал в убийството на моя дядо.

– Да, това говорят фактите. Протоколът вероятно вярно представя фактите.
– Толкова съм объркан. Сякаш повече отпреди.
– Може би е глупаво това, което ми се струва редно да направя, но все пак мисля, че така трябва.
– Не те разбирам. Какво имаш предвид?
– Моля те, прости ми – изрече жената с пресъхнал от вълнение глас. – Зная, че не съм отговорна за делата на живелите преди мен, но все пак - срамувам се. Нямам думи да изразя колко много ме е срам. Прости ми.

Мъжът намери ръката на жената, но в този продължителен допир нямаше дори намек за скрито послание, а само смела заявка за съдбовна споделеност на мига. Мъглата се бе разсеяла съвсем и чудно хубава гледка се откриваше пред очите им. Оказа се, че двамата бяха близо до върха. Имаше още път пред тях, но все пак, бяха близо.