Дисидентът е човек, който във време на налагане на абсурди от страна на управляващия елит, не е оставил съвестта си да заспи. Дисидентът може да изглежда непоколебим и суров, но понякога е самотен, защото макар всички да искат свобода, не са много хората, които са готови да платят цена за нея. А дисидентът е решен. Дисидентът е някой, който активно възразява при диктаторски и тоталитарни режими. Той не възприема общоприетото или налагано мислене, доктрина, политика, институция, власт.

Думата "дисидент" произхожда от лат. dissidens, dissidentis "този, който седи отделно", "този, който не е съгласен, който има различно мнение". За първи път терминът е употребен през през 1766 г. По адрес на протестантите.

През средните векове „дисидент“ е обидна квалификация, с която е „дамгосан“ отстъпника от вярата или еретика, а след Реформацията понятието става синоним на противопоставяне на господстващата доктрина в конкретна страна. С течение на времето обаче съдържанието на термина се променя от „отклонилият се от правата вяра човек“ в борец срещу  налагането чрез инструментариума на властта на една господстваща вяра. Понятието придобива политически смисъл през 1940 г., във времето на възникването на тоталитарни системи като тази в СССР.

Днес можем да приемем, че истинското дисидентство се бори основните човешки права (правото на живот, свобода, равенство пред закона, свобода на съвестта, свобода на словото, на труд, личен живот, собственост, достъп до информация, тайна на личната кореспонденция, свобода на сдружаването) да не бъдат нарушавани в обществото.

Истинските дисиденти разбират, че правата не са се появили от нищото, но произхождат от конкретен Източник. Източник, който не само има представа за добро и зло, но и е вдъхнал съдържание в тези категории; който не само се противи на всеки опит за деспотично налагане на субективните правила на нечие его, но и зачита достойнството на всяко човешко същество; който знае какво е да се задушаваш от робството и затова се бори за правото за всяка глътка въздух свобода за себе си… и за другите. Затова е присъщо истинските дисиденти да имат отношение към християнството.

Защото Христовото учение и движение е дисидентско в своята същност. С началото на своето публично служение Господ Исус Христос се противопоставя на силните на деня – религиозните водачи и старейшините, управниците на народа, на общоприетото или налагано мислене, доктрина, политика, институция и власт заради диктаторската същност на управлението, което не води към Бога. Той се противопоставя със силата на Словото и с покорството към Отец. Противопоставя се до такава степен, че дава живота Си, за да разкрие, че свобода, достойнство, смисъл има само в познаването на Този, Който е Пътя, Истината и Живота. Затова колкото и политически некоректно да звучи, простичката истина е следната: няма правилно разбиране за човешките права без осъзнаване на факта кой е техният Източник и какви всъщност са тези права.

Днес обаче защитниците на новите „свободи“ наричат права неща, които не са такива – именно поради непознаване на Източника на правата. Защитниците на новите „свободи“ пропускат например да прогласят от високата трибуна на неолибералната медийна среда, която ги обслужва, че не съществува право на самоопределяне на пола и на сексуална ориентация. Неолибералните борци за нова социалистическа правда мълчат по въпроса за това, че такова право не е съществувало и никога няма да съществува; независимо от прогресивните заблуди, които глашатаите на новия социализъм искат да внушат на нормалните хора.

Но света днес сякаш се е променил и с бесни темпове се е устремил към самоунищожението си. Сякаш идеологическия заряд на новия социализъм наистина успява да разгради моралните устои на обществото чрез извращаването морала; чрез подмяна на същността на пола; чрез целенасочения и методично осъществяван стремеж към разрушаване на нормалността.

Колкото и прогресивно обаче да е новото общество „правото“, което не произхожда от Източника на правата, ще си остане фалшиво право, защото е вдъхновено не от истината, а от греха и разврата. Това измислено „право“ произтича от бунта на човека и понеже идват от неправилния източник, не е работа на автентичното дисидентство да воюва в негова подкрепа, защото така то се бори срещу самата същност на дисидентството.

Новите „свободи“ водят до робство и новите борците за гражданска и социална правда трябва да осъзнаят този факт. Ако искат да не се превърнат от борци за правда в най-обикновени неолиберални глашатаи.

И в заключение: Заради вярата в Този, Който ни освободи, ние сме призвани да бъдем свободни. Дисиденти в автентичния смисъл на понятието. Този ни статут води до определени права и задължения. Той не само ни дава привилегията да следваме доброто, но и ни задължава да виждаме и разпознаваме злото и да го наричаме с истинското му име. Ето защо най-естественото ни състояние е да живеем за истината, без да ни е страх.