Отровната стрела
на суетата
се спусна агресивно,
за да убие в мене всичко
без да може,
без да иска да се спре.

Видях безброй
застинали ръце.
Затичах се към тях,
лъжи и врява,
безумства и ридания.

Останах със разчупено
сърце
и с две-три капчици
безсмислени признания.

Залитнах -
усъмних се във очите си.
Защо му е на
някой да ме спре.
Но после чух:
"дете измитай се.
Не се усмихвай,
не мечтай."

Децата вярват в дните си,
повярват ли обаче в своя край,
порой от самота
ще ги засипе.

Помислих, че вече свършено
е с мен.
Напротив,
чистотата на усмивката се върна,
Суетата спря да ме убива бавно
ден след ден,
защото Господарят на Небето
ме прегърна.

Погледнах  смело
с поглед на обичано дете.
Отърсих се от всичките
безумства и ридания.
Събудих се
с превързано сърце
и с цял поток от
смислени признания.