Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.04 07:24 - Раздавачът на надежда
Автор: yavorkostov Категория: Изкуство   
Прочетен: 25 Коментари: 0 Гласове:
0



 Обичате ли спиращи дъха истории? Разкази, изпълнени с нестихваща динамика, напрежение, красив романс и неочакван край. Иска ли ви се отново да прочетете за някоя от онези славни личности, идващи от много далеч, отвъд хоризонта, от приказната страна на детското въображение. Герои, чиято съдба е приключение, смелчаци, на които искрено се възхищавате, но и тайничко завиждате, защото дълбоко в себе си осъзнавате, че никога няма да бъдете като тях.

Това ли искате? Съжалявам, тук няма да ги намерите и затова по-добре не си губете времето с четене на редовете по-долу. Следва кратък разказ за един най-обикновен, дори малко скучен човек. Той беше писател на средна възраст, неизвестен за широката аудитория, който подписваше произведенията си с "Раздавачът" ( защото гледаше на историите, които достигаха до хората като на пощенски пратки с полезно съдържание ), а иначе се казваше Иван Иванов.

И така, след този кратък, но по моему необходим увод, ще ви помоля да се настаните удобно: Грабнете пакетче чипс и кола и без твърде големи очаквания се пригответе да хвърлите поглед на специално избран кратък епизод от живота на Иван - един реален герой, така истински и близък, че всъщност можеше и да сте вие.

+ + +

Ръката му потрепна. Естествен импулс, издаващ отдавнашна творческа суша. Думите, подредени в мисъл, мислите носещи послание, посланията, оглеждащи за адресант се разпадаха в зародиш, и му причиняваха същата мъка, каквато единствено майката, преживяла спонтанен аборт, познава.

Скъса листа, смачка го на топка и го изстреля към отдавна прелялото кошче. Не уцели, с което даде своя принос за творческия безпорядък в стаята. Погледна към прозореца, а навън ръмеше и бе необичайно мрачно за сезона. Близко до ума е да се сетим, че природната картина подсилваше тягостното му настроение.

Вгледа се в сърцето си, като някой от онези мрачни и проницателни детективи от криминалните сериали. Не беше ли сега момента най-сетне да залови убиеца на вдъхновение? Нямаше да е никак лесно, при толкова много отпечатъци, пръснати навсякъде из сцената на местопрестъплението.

Разбити взаимоотношения, убити мечти и ежедневното мазохистично консумиране на съмнителните, нечистоплътни медийни послания издайнически посочваха причините за агонията на твореца. Каузата да напише нещо наистина значимо, изглеждаше обречена.

Иван реши да разсее облака от мрачно настроение с добре изпитаната тактика - разходка в парка. Наметна бързо първата му попаднала от закачалката връхна дреха, взе чадъра, доказващ, че евтиното почти винаги значи некачествено, и излезе.

Бързаше, сякаш за да избяга от мислите, които препускаха на ръка разстояние зад него. Възможно ли бе при целия този алчно претъпкан пазар на идеи да се увеличава усета за липса на истинската? Защо, колкото повече реклами за храна на душата се появяваха, толкова по-гладен и нуждаещ се чувстваше самият той?

Отдалеч зърна свободна пейка и се стрелна към нея, понеже се поумори от препускането. Избърса с кърпичка за еднократна употреба влагата, седна тежко, облегна се назад и изпъна крака. В главата му нагло се завърнаха кадри от вчерашното реалити по един от телевизионните канали. „Пореден, гаден, „социален" експеримент с хора в ефира. Нищо чудно, че толкова съм затъпял, но поне не съм единствения „опериран" от мозък". Усмихна се тъжно и реши, че ще е най-добре да не мисли.

- Не изглежда да е ден за разходки - русо момче на около петнадесет години се настани плахо на свободното място до мъжа. - Този вятър направо стига до костите.
- Откъде изникна така, бе младежо? - изненадан от неочакваната поява на юношата Иван се поизправи. - Мислех, че няма никой наоколо.
- Харесвам време като това - младокът игнорира въпроса и продължи, - провокира ме да се замислям за истински значимите неща. Обичам да вдишвам и издишвам дълбоко. Това ме кара да се чувствам жив.

Ако питате мен, историята би могла да свърши и тук, ако писателят бе се поддал на натиска на атмосферните условия, първоначалния импулс и раздразнението от прекалено свободното държание на дечкото и си бе тръгнал веднага. Той обаче не направи това, а остана и даде шанс на младежа да продължи.

- Искам да ви помоля да ме извините, ако звуча малко, как да кажа - нахакано. Твърде млад съм и не ми достига опит, но питал ли сте се защо има толкова отчаяни и мрачни хора? Аз постоянно мисля за това.
- И до какъв извод стигаш?
- Мисля, че не е така просто за обяснение, а от друга страна съвсем не е сложно.  

Постепенно раздразнението от появата на неочаквания събеседник започна да се измества от надеждата, че тази среща може да съдържа нещо неочаквано. Във въздуха сякаш се настани усещането, че това полудете има отговори на въпроси, които дълбоко вълнуваха писателя.

- Имам малко време - Иван проговори сякаш на себе си, - кажи ми каква е причината. Не знам защо ти споделям това, но и аз се чувствам малко отчаян. Не мога да отрека, че мрачни мисли нахлуват и в моята глава. Писател съм, а толкова отдавна не съм писал, че вече не съм сигурен дали изобщо мога. Сякаш няма за какво и към кого да се обърна.
- Кога за последен път сте направил нещо добро на някой друг?
- Моля!?
- Кога за последен път сте направил нещо добро на някой друг - момчето говореше с тих глас. - Днес, вчера, миналия месец или година?
- И защо да отговарям на този въпрос?
- Ако наистина търсиш правилните отговори трябва да си готов да ги получиш независимо дали ти харесват или не.
- Ти да не си професор, моето момче? - за миг Иван се почувства неловко да беседва с човек три пъти по-млад от него. - И защо...

Юношата се изправи рязко. Обърна се с лице към събеседника си и го погледна в очите. В ръката си държеше тънка патерица, която писателят не бе видял до този момент. С просто око се забелязваше, че единият му крак бе по-къс от другия. Странно, но патерицата в ръката на младежа не изглеждаше да изпълнява функцията на необходим атрибут на инвалид, а по скоро приличаше на някакъв вид мощно оръжие.

- Нямам отговори на всичките въпроси, но съм попреживял това-онова. Най-важният урок, който научих е, че животът е истински красив само когато не живееш единствено с мисълта за себе си. Виж, сега ще ти покажа нещо.

С артистичен замах младият човек подпря патерицата на пейката, а после бавно направи една крачка. Ясно си личеше, че дори най-елементарното движение е твърде трудно и болезнено за него. После направи още една крачка, и още една, а след това спря и леко задъхан се обърна към писателя:

- Имаше момент, когато всички ме убеждаваха, че трябва да се примиря с факта, че съм сакат, аз обаче не исках да се предавам. Затова извиках. Само че не от отчаяние, а с надежда, защото знаех, че Той ме чува - тук младежът погледна за миг към небето и продължи - и че иска да ми помогне. И после... Сам виждате, ходя. Макар и трудно ходя и реших да го правя така, че да нося надежда и на други хора. Дори и стихотворение написах по този повод:

Най-дългият път
е толкова кратък.
Поглеждаш нагоре
и виждаш
Исус.
Той Път е приготвил,
а първата крачка
е най-дългият
път.
От смърт към живот.
Най-дългият път
е толкова кратък.
От мъничка ясла
до дървен груб
Кръст.
Това е Пътят на Слава -
Възкръснал Спасител.
Най-славният път.
От смърт към живот.

Надявам се, че сега разбирате защо се настаних на пейката и се заговорих с вас. Веднага видях, че вие също имате нужда да проходите отново, образно казано. Така е, нали? Желая ви го от все сърце.

- Как? - кратък гърлен звук наподобяващ въпрос се изтръгна от гърлото на писателя. 
- Огледайте се, отговорът е около вас. Тук е някъде, наоколо, може би само на една крачка разстояние. След тези думи младежът кимна с глава, обърна се и тръгна по пустата алея, подпирайки се на патерицата си.

Останал сам, пресъхналият творец се почувства по-объркан отпреди. Имаше нещо важно в разговора с момчето, но той сякаш не бе успял да го улови. Тогава, точно преди да се отчае окончателно, а с това да приключи и нашият разказ, се случи нещо неочаквано.

Както често става, времето се намеси в правилния момент. Слънчев лъч бе пробил плътните до този момент облаци и нежно погали лицето на Иван. Мъжът усети тази ласка и почувства непреодолимо желание да й отвърне. Единственият възможен начин, за който се сети бе този - да не се предава.

Тръгна към дома си нахално съпроводен от хаотични размисли, които нямат пряка връзка с нашата история. Малко преди да излезе от уюта на зеления парк и да цамбурне в потока от забързани коли, хора и настроения, забеляза млада жена. Тя изглеждаше отчаяна - личеше й както от сълзите в очите й, така и от начина, по който се бе подпряла на една от онези красиви улични лампи, които стилово напомняха романтиката на предвоенните години.  

Иван, който иначе трудно се решаваше да влезе в контакт с непознати се приближи до жената и й подаде една от онези кърпички за еднократна употреба, предназначени за случай като този. Разстроената дама прие жеста и кимна с глава в знак на благодарност. Писателя отвори уста, но не успя да изкара глас оттам и затова продължи по пътя си.

Три минути по-късно стоеше пред дома си, пъхна ключа и го завъртя. Отвори вратата, направи крачка и спря. „Най-дългият път е толкова кратък" бе мисълта нахлула през главния вход в главата на писателя. Последва я друга, подобна на предишната - „първата крачка е най-дългият път - от смърт към живот". 

За нас тези мисли могат да изглеждат без особено значение, но за Иван явно имаха огромен смисъл. Стигна бързо до шкафа, в който държеше спестяванията си ( възлизащи на две средни заплати ), взе ги и излезе. Сигурно се досещате, но ако не е така, то трябва да отбележа, че той се върна при жената до лампата в парка.

Тя, от безмълвната им раздяла досега, сякаш не бе помръднала. Писателят се доближи отново до нея и й подаде пощенски плик със спестените си до този момент пари. Нямаше логично обяснение защо го прави, знаеше само че трябва. В момента, в който пликът се отдели от ръката му и се установи в нейната, усети леко гъделичкане в стомаха. Отначало не му обърна внимание, но това странно докосване отвътре не само продължаваше, но и се разширяваше.

- Здравейте, Госпожо! Извинете, че не се представих - най-сетне се появи подобие на глас у мъжа, което явно издаваше вълнението му, - казвам се Иван и мисля, че току-що ме спасихте.

+ + +

И в най-смелите си мечти писателят Иван Иванов не бе предполагал, че романът му ще постигне такъв успех. Още през втората седмица от излизането на пазара няколко сериозни критици се изказаха ласкаво за книгата и това доведе до изумителен скок на продажбите.

Издателят, в лицето на ниско плешиво човече с голям стомах и естествен нюх към този бизнес обаче не се задоволи с първоначалния резултат и затова реши ( а може би това бе част от дълбоко обмислена стратегия), че ще е добре да направят и масирана рекламна кампания, включваща и публично представяне на книгата във всички по-големи градове. Двама горе-долу известни музиканти вече бяха направили песни, използвайки стихове на Иванов и се съгласиха да участват в представянето.

Първото представяне на книгата с участието на автора бе в столицата, разбира се. Освен множество новопоявили се почитатели на писателя имаше и една друга, много важна категория посетители - тази на медиите. Става въпрос за няколко млади, кльощави, несигурни момичета, току що завършили факултета по журналистика и всички те отговарящи за ресор „Култура". Писателят не обърна никакво внимание на горепосочения факт, подсказващ ниво на несериозност - все пак тези деца носеха върху крехките си раменца тежкото име на медията си.

- Не зная дали почувствахте същото, което и аз - каза за финал професионалният водещ на събитието, който изглежда не се преструваше, а бе истински развълнуван, - но ако сте усетили пробождане тук - той посочи сърцето си - или ласка, или надежда, или нещо друго, моля ви силно да аплодираме автора. Точно така и сега ето, той ще е на разположение за тези от вас , които искат да вземат автограф.

Иван Иванов седна зад маса отрупана с копия от романа. На първата страница след корицата, в продължение на час слагаше подписа си с кратко послание: „Най-дългият път е толкова кратък". Хората получаваха разписаните книги, стискаха силно ръката му и с широки усмивки се оттегляха, отстъпвайки място на следващите.

Вечерта бе към края си. Една леко пълничка чистачка, въоръжена с метла, кофа, парцал и ръце на кръста, гледаше предизвикателно, подканяйки хората да се засрамят и да се изнесат по възможност веднага. Нашият герой затвори последната разписана книга подаде я на собственика й и по навик подаде ръката си за поздрав. Усети малка, нежна, мека длан и повдигна очи. Срещу него стоеше млада, усмихната жена с дете в ръцете си.

- Здравейте - каза, разкривайки, че нежността не се намираше единствено в ръцете й, - най-вероятно не ме помните, затова е редно да се представя: Казвам се Ели и искам да ви кажа, че вие... вие сте чудесен. Не защото сте писател, аз дори не знаех докато не видях във вестника снимката Ви. Вие сте... толкова добър, защото... - жената се развълнува още повече - тогава не ме оставихте. Подпряна на една улична лампа бях останала без надежда. Бременна, безработна, отчаяна, бях готова да махна бебето и не знам, може би и себе си и... тогава дойдохте Вие и... знаете... дадохте ми онези пари. Аз обаче получих много повече от някакви хартийки - получих надежда,  запазих детето и себе си и започнах да се моля за Вас.

Жената, останала без думи, но с поведение, казващо всичко необходимо се обърна и тръгна все така развълнувана. В ръката си държеше новия роман на писателя Иван Иванов със заглавие „Раздавачът на Надежда".




Гласувай:
0
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: yavorkostov
Категория: Изкуство
Прочетен: 55485
Постинги: 46
Коментари: 23
Гласове: 41
Архив
Календар
«  Април, 2019  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930