Надигнах се с цената на невъобразими усилия и се запътих, прескачайки заспалите по пода и леглата, познати и непознати участници в преминалия всякакви граници вчерашен гуляй. А някога този живот ми харесваше. Стигнах до тоалетната и изведнъж повърнах голяма част от погълнатото предишния ден. Уж трябваше от това да ми олекне, но напротив. Стана ми по-зле и този път неразположението не бе просто физическо. Не. Почувствах се свършен.
Понечих да стигна до кухнята, за да си направя силно кафе, но на втората крачка се обърнах кръгом и се стрелнах обратно към тоалетната чиния. Вече нямаше кой знае какво да изкарам от стомаха. Само слюнки. От очите ми тръгнаха сълзи, в началото като реакция на процесите, случващи се в организма, а после като продължение на болката в душата. Как стигнах дотук?
Какъв идеалист бях само преди пет години! Мечтаех за чистата любов и знаех, дълбоко вътре в себе си бях твърдо убеден, че наистина тя съществува. Търсех я, сънувах я, пишех песни за нея, говорех по неин адрес и от сутрин до вечер я очаквах. Милена срещнах в същия този период. Познах я по това, че още щом я зърнах, почувствах гъделичкане в стомаха, от вътрешната страна. Не бях гладен, но крилцата на пеперудите, според разпространеното описание на процеса влюбване, запърхаха нежно и настоятелно.
Поканих я на среща, като се стараех да изглеждам чаровно срамежлив, в унисон с образа на идеалния романтичен персонаж, установен от филмовото изкуство в съвременната ни култура. Успях, и в начина, по който откликна, в сърцето ми се прокрадна мисълта, че тя също единствено мен бе очаквала.
Нов спазъм разтърси цялото ми тяло. Отново не изкарах нищо, само слюнки. И сълзи.
До къде бях стигнал? О, да, до спомена за Милена. Милена! Мечтата ми се превръщаше в една красива реалност. Колко прелестна беше само! И прическата й бе точно по мой вкус. Косата й бе вързана на опашка, но не беше стегната, а само подчертаваше завидния й обем. Приличаше на някое от момичетата, населяващи средния запад през деветнадесети век. Усещането за чистота в нея ме привлече неудържимо.
На първата среща я заведох в скромен ресторант, но в контраст с посредствената храна и не дотам учтивата сервитьорка, разговорът, който проведохме бе неповторим. Тя ме допълваше и по нейните думи разбрах, че и аз се справях доста добре в усилията ми да бъде припознат в мен принца с белия кон.
Към десет и петнадесет се сетих и поисках от момичето, обслужващо нашата маса, да донесе запалена свещ за подчертаване уникалността на момента. Тя отговори, че в склада не е останала дори клечка от кибрит, но минута по-късно се върна с употребявана, изгоряла наполовина, дебела свещ, която притежаваше излъчването на исторически експонат (вероятно за последно бе използвана във времето на плановото спиране на тока). Окаяният вид на светилото ни накара да избухнем в неудържим смях. Идеалният завършек на вечерята.
Половин час по-късно я целунах по бузата за лека нощ и се прибрах вкъщи по-щастлив от всякога. Заспах веднага, а в съня си се опитвах да избягам от страшен змей, който имаше за цел единствено да ме погълне. Ужасен кошмар, но в реалността, още от другия ден и през следващите два месеца се носеше ароматът на пролетта, краските на непомирисвано планинско цвете и приказният заряд на романтична венецианска песен – преживявах истинската любов.
Светът ми сякаш се нареждаше. Нареждаше ли се всъщност? Тогава защо не можех да избягам от усещането, че макар да съм на крачка от пълното щастие, то като че ли ми се изплъзваше. Сигурно бе нещо свързано с Милена. Тогава реших, че е дошло време да я имам. Така може би щях да получа пълно удовлетворение от взаимоотношението с тази прекрасна млада жена. Моята любима.
В тази, така да се каже, „нощ на страстта” се случи нещо, което изобщо не бях очаквал. Моментът, в който ми се отдаде изцяло, всъщност се оказа критичната точка в нашата връзка. Началото на края ни. Или иначе казано, когато я получих, започнах да я губя. Пред очите ми се изплъзваше любовта. Онова красиво „щрак”, което имахме помежду ни, си отиваше, а аз не можех да го спра. Ароматът на пролет вече го нямаше, планинското цвете бе увяхнало, а венецианската песен се оказа чиста проба балкански поп-фолк.
Повърнах отново.
Толкова бързо и безсмислено отлетяха всичките тези пет години, за да стигна до онази знаменателна среща с брат ми. Преди седмица. Сигурен съм, че неведнъж бе забелязвал, че отдавна бях попаднал в дълбоката яма на безнадеждието, но се пробва да говори с мен едва миналата сряда. Нямаше как да не прозре, че пропадам. Да съм в компанията на твърдия алкохол бе основното ми занимание, което, трябва да отбележа, водеше до съвсем конкретни последици в начина ми на общуване с околните.
Двамата седнахме в едно кафене на три преки от квартирата ми. Поръчах от твърдото, а той кафе. Отпих голяма глътка, присвих очи в отговор и тогава за пръв път зърнах, че в погледа на този мой кръвен роднина, когото познавах откакто се помнех, се е настанил блясък, който не бях виждал преди.
- Да не си влюбен? – прикрих завистта си с глътка огнена течност. – Само влюбените, поетите, глупаците и крушките изглеждат като теб. Светиш!
- Светя – отвърна семпло и продължи, - и ти можеш, ако искаш.
- Глупости. Аз си пропадам бавно, но сигурно, а там долу е тъмно. И дори да има светлини, те са изкуствени.
- Виждаш ли? Не си далеч. Мислиш много трезво, макар и пиян.
- Пиян съм, защото не искам вече да мисля трезво. Що се отнася до пропадането, напоследък един бръмбар се е настанил в главата ми. Чудя се, кога ли ще се чуе „туп”.
- Дано това да не е последното нещо, което ще чуеш – усмихна се брат ми и нежно продължи. - Написах стихотворение.
- За мен ли е? – вяло попитах и махнах на сервитьорката за повторение на моята част от поръчката.
- Не. За мен е. Добре обрисува какво ми се случи неотдавна. Скоро и на песен ще го направя. Искаш ли да го чуеш?
- Давай – казах, като аз самият „дадо газ” и на екс ударих питието си, след което с поглед поръчах ново.
- Тръгвам днес, по тесния Път.
Зная, че трудно за мен ще е,
цената да следвам Теб скъпа е.
Но винаги точно Теб търсил съм.
Тръгвам днес.
Трудно е – идват разни страхове.
Но Кръстът високо издигнат е
и всичко край мен променя се.
Аз винаги точно Теб търсил съм.
Тръгвам днес.
- Интересно е – казах фъфлейки, заради ефекта от алкохола, - да не си се побъркал? Звучи религиозно.
- Ще ти разкажа – той благо игнорира сарказма ми и продължи, - какво се случи с мен, пък ти реши дали съм с всичкия си.
И започна да говори. Странна история. Уж наистина звучеше религиозно, защото често споменаваше Исус, за Когото всеки е чувал, но в същото време Го представяше по напълно различен начин. Говореше за своето лично преживяване с Него, как е повярвал, че Той не е просто легенда, а реална личност, която живее и днес. Даваше факти от историята на пребиваването Му на земята, които преди съм мислел, че са просто приказка.
Брат ми наистина светеше, което по някакъв странен начин ме накара да му завидя. В онзи миг знаех, че притежаваше нещото, което на мен ми липсваше. Имаше това, даже на знаех как точно да го нарека, което единствено би могло да запълни празнотата в сърцето ми, която винаги бях усещал. Изведнъж, докато още думите бяха в устата му осъзнах, че съм изтрезнял. За мен тази констатация си беше чудо. За пръв път от пет години в ума ми функционираха ясни мисли, които дори можех да изразя с устата си.
- Какво е това, което ми говориш – казах, леко изтръпнал, - толкова е странно. Странно е, и че съм трезвен.
- Може разказът ми да звучи странно, но е Истината.
- Как бих искал да съм като теб.
- Можеш – заяви уверено той.
- Още не. Запътил съм се към дъното. Към моето „туп”.
- Тогава ще се моля, когато тупнеш, да ти се отворят очите. Искаш ли?
- Защо не. Ще видим дали молитвата работи.
Нов стомашен спазъм ме разтърси. Нищо. Отново само слюнки.
Туп-туп. Кръвта мощно напираше в главата ми, а мислите ми започнаха да се проясняват. Изправих се и бавно напуснах тоалетната. Отвън ме очакваше Ирена, съблазнителната ми сегашна приятелка. Гримът й бе размазан, а косата й стърчеше във всички посоки, сякаш бе имала близка среща с оголен контакт. Приличаше на демон. Не просто отвън. Можех да видя дълбоко вътре в нея. Бях прогледал.
- Тук ли си спал? – с очи посочи тоалетната.
- Не, но прекарах известно време – отвърнах.
- И какво прави? Другите вече се вдигат и питат за теб.
- Повръщах и мислех.
- Леле! И до какви прозрения стигна, мислителю – подигравката в гласа й бе лесно доловима, дори за махмурлия като мен.
- Дойдох до извода, че най-сетне стигнах дъното.
- Моля!?
- Чух онова „туп”, което очаквах.
- Да не си се побъркал!?
- Не. Не съм луд. Прогледах.
Оставих я с отворена уста, а аз нахлузих набързо обувките си и излязох навън. В главата ми ясно звучеше стиха:
Тръгвам днес, по тесния Път.
Зная, че трудно за мен ще е,
цената да следвам Теб скъпа е.
Но винаги точно Теб търсил съм.
Тръгвам днес.
