В ресторант „Реката“ обедното меню беше изсред най-приемливите в града и затова, Давид Михайлов избра именно него за място за среща със сина си Ясен. Денят бе приятен – нито твърде горещ, нито прекалено хладен, а с езика на поезията настроенията и на двамата от рода Михайлови могат да бъдат обрисувани като – пролетно разлистени. Всичко наоколо, от приятната обстановка до необичайно приветливото усмихнато лице на сервитьорката, нежно допълваше усещането, че подобни моменти, макар и изглеждащи съвсем обикновени, в крайна сметка, не след дълго, безмилостно ще се запътят към миналото. Още една щипка тъжна красота в тайнството, наречено живот.
Храната наистина бе на ниво, което, както повечето хора навярно вече знаят, е съществено условие едно празнично преживяване да се превърне в незабравимо събитие. Букетът от приятни вкусове подготвя сърцето, и после е несравнимо по-лесно придвижването към същината на скъпоценното взаимоотношение – споделянето на дълбоки мисли, съкровени преживявания и лични предизвикателства. По тази причина, между супата и пилешките хапки с пармезан, петнадесетгодишният младеж Ясен насочи разговора в посока, която ще послужи като платформа – необходима отправна точка, от която ще тръгне нашият разказ:
– При нас, в България, Денят на бащата не е толкова популярен празник, нали? Мисля, че никое от семействата на приятелите ми не го зачита. – каза озадачен младежът и изпълнен с очакване продължи с въпроса, – даже Мартин ми се изсмя, когато му казах, че ще излизам с теб, за да се почерпим по случая. Изтърси, че по-глупаво нещо не бил чувал, и съм спомогнал сутринта му да стане по-весела. Прави се на интересен понякога и все пак – защо?
– Защото… – Давид спря за кратко, понеже бе на ръба да добави „моето момче“. От известно време се въздържаше от подобен род обръщения, понеже все по-ясно разбираше, че този довчерашен хлапак, който седеше срещу него на масата в ресторанта, вече е на крачка от това да стане мъж и, макар и негласно, бе настроен да се противопостави на дори и най немощната проява на неразпознаването на този факт.
Давид направи първоначално изникналия в главата му дълъг отговор кратък и заяви:
– Защото, болшинството от хората, без да осъзнават са сираци. Самотни, уязвими и емоционално осакатени сираци. Спускат се отчаяно в гонене на вятъра, и хващат единствено пара. Объркани самотници, които непознават Родителя си и това ги е осакатило изключително жестоко. Тази самота води до опустошаване на сърцето на човек. Обясни ми как, когато душата ти е празна ще се наемеш да празнуваш нещо, което изобщо не оценяваш. Нямаш капацитет за това. Малко философски прозвуча, но…
– Тръпки да те побият. Зловеща картина описа , но добре я обясни. Отблъскващо и реалистично в същото време минорно поетично. Не ми стана съвсем ясно, но е толкова тъжно – замислено каза Ясен. – И все пак, не разбирам как се възприемат като сираци, когато почти всеки от тях има живи родители. Имам предвид моите приятели, например.
– Сирачеството е … как да го кажа разбираемо? Светоглед. Изкривено възприятие на заобикалящата ни действителност, моето… Ясене. Манталитет. „Болест“, която се проявява в начина, по който човек се държи, мисли, действа. За да не си сирак трябва да имаш… сигурно правилната дума е сетива. Да можеш да виждаш повече от това, което е на пръв поглед забележимо. Стана малко сложно, но ти ме разбираш, мисля.
Ясен кимна в знак на съгласие. Беше схванал основната мисъл, най-вече защото познаваше достатъчно добре човека срещу себе си и знаеше точно какво има предвид. Едно от най-любимите му неща бе да общува с баща си. Щом успяваха да заговорят на един и същ език, дори когато не всичко му ставаше ясно веднага, самият той се чувстваше пораснал. Всъщност не бе толкова трудно възмъжалото момче да бъде възприемано като зрял мъж, защото в повечето време разсъждаваше далеч по-задълбочено от връстниците си. Поне това е скромното мнение на разказвача на тази история, който има това предимство да познава отблизо героите на „Не ме е страх от теб“.
След второто ястие и в момент на вяла схватка с натрапчивата мисъл за десерта, Ясен се облегна назад, усмихна се едва доловимо и загадъчно, което оставяше впечатлението, че мислите му витаеха някъде другаде и заговори с присъщия си дълбок, по пубертетски мутирал глас.
– Искам обаче сега да сменим темата. Денят на бащата е и трябва да го отпразнуваме подобаващо, нали? Искам история. Ти си ми споделял доста неща от миналото си, за което много ти благодаря, и дори си мисля,че притежавам всичката информация за теб, но съм убеден, че животът ти съвсем не е изчерпана тема и затова днес искам да ми разкажеш някаква случка, която все още не съм чувал. Да ти призная ли нещо, което сигурно и без това знаеш? Обичам да научавам нови неща за теб, татко.
Това нежно изречено „татко“, „разтопи“ сърцето на Давид Михайлов, и го задължи да се разрови из прашния скрин на спомените си, за да открие и възкреси някакво интересно и подходящо за разказване събитие от миналото си. Не след дълго, един първоначално размазан епизод започна да придобива все по-ясни контури докато накрая съвсем се избистри и разкри ясните очертания на все още несподелян и определено интригуващ инцидент с давност от две десетилетия. Конфликт, започнал сякаш от нищото, завъртял се около получен звучен шамар и завършил с…
Давид затвори очи и продължи мисълта си с: „… и завършил с още едно изтрезняване“. Ненадейно, и все пак логически неизбежно, изсред сенките на отминалите мигове живот се появиха застиналите във времето сенки на другите основни участници в този кратък интригуващ сюжет. Гледаха го втренчено със същия просташки размътен, пиянски празен и едновременно плашещ и уплашен поглед. Изглеждаха все така млади и все така овехтели, както преди двадесет години. Давид си спомни и имената им. Единият имаше странно име – Ихтиандър. Главен сержант Ихтиандър Карамфилов. А другият полицай носеше противоречивата, за този вид професия, фамилия – Пилев.
– Сетих се за една случка, която съм сигурен, че ще ти е интересна. Не е дълга. Ще откара някъде до десерта. Искаш ли сладолед, между другото?
– Искам, но това не е толкова важно сега. Хайде разказвай, че нямам търпение.
– Случи се през април, в самото начало на деветдесетте години на миналия век. Странен период беше тогава. Смесица от мечти, надежди, безпътици и беззаконие. А беззаконието много често бе извършвано от тези, които се възползваха от властта, дадена им от закона. Понякога имам чувството, че винаги съм живял на място, където е владеел законът на беззаконието, но това е друга тема. В началото на деветдесетте все още бе само в мечтите ми.
Давид започна бавно, мисълта му вървеше мудно, правеше дълги паузи и често замижаваше, предизвикан от палавите номера на паметта, криеща важните подробности в изоставения склад на останалите назад във времето, сезони. Скоро обаче споменът се избистри, езикът се развърза и разбърза, докато набере нужната скорост, и историята потече свободно, сякаш е пълноводна река, успяла да преодолее ограниченията на заграждащ пътя щ бент.
– Беше една от онези приказно красиви вечери….
***
… Беше една от онези приказно красиви вечери, в които небето щедро разкриваше притежанията си от билярд звезди, сякаш са колекцията от безбройни, безценни диаманти на най-великия ценител на скъпоценности. Безкрайното множество далечни слънца сияеха толкова ярко, че и светлините на града в онзи миг нямаха шанс да откраднат дори частица от величието им. Чувствах се като най-богатият човек на света, защото имах привилегията да виждам цялото това великолепие и да зная, че по някакъв мистериозен начин то е там, за да му се наслаждавам.
Без ни най-малко да преувеличавам, наистина така се чувствах и причината бе, че само месец по-рано с мен се случи нещо, което обърна живота ми на сто и осемдесет градуса. Ти знаеш какво е това събитие, защото ме познаваш, но днес по случай Деня на бащата, ще го опиша по малко по-различен начин. Месец по-рано се сбъдна най-голямата ми мечта, която макар и не добре осъзната беше толкова истинска, че се примесваше с въздуха от дробовете ми. Обърна се светогледът ми и започнах да виждам всичко около себе си по напълно нов начин. Като че ли бях затворник, пуснат на свобода, след като до съвсем скоро над него е стояла угрозата от изпълнение на смъртна присъда. Бях свободен. Вече не бях сирак. Огромна животворна експлозия от вяра и усещане за свобода изцеляваше изначално и същината ми, и емоциите ми, и мислите ми.
Цял живот бях търсел нещо, което знаех, че ако го има ще е толкова невероятно, че непременно границите му ще са отвъд най невероятните мои представи. Смисъл на съществуване, надхвърлящо значението и на думите, и на дефинициите, и на неизговоримите очаквания за щастие, предназначено специално за мен. Да, само месец по-рано бях намерил именно това нещо. Намирайки го, достигнах по-далеч от най-далечната дестинация, за която бях копнял. Разбираш за какво говоря, нали? Зная, че ти разбираш. Повярвах в Бога. Повярвах в Бога и това ме караше отвътре, от утробата ми да извира радост – неземна и по красота, и по съдържание. Извинявай, ако съм твърде емоционален и поетично отнесен, но когато се връщам към онова усещане, не мога да го изразя по друг начин, защото бе най-приказното преживяване, което надминава безброй пъти „най-приказното преживяване“.
Малко се отклоних, но мисля, че е важно за общото впечатление от случката да опиша средата, в която се намери следващото събитие. Крачех бавно след работа, сърцето ми преливаше от усещането за заобикалящото ме великолепие, а часът бе единадесет и двадесет. Помня точното време, защото погледнах часовника си като форма на ощипване за доказателство, че връхлетялата ме приливна вълна от чувството за свобода е реалност, а не бързо отминаващ мираж.
Улиците бяха пусти, само половин дузина улични кучета, болшинството от които ме изгледаха кръвнишки, преминаха, тичайки в умерено темпо в обратна на моята посока. Най дребното от жалката глутница спря, изджавка няколко пъти, сякаш да ме предупреди, ако не съм забелязал, че те – псетата, са истинските господари на квартала, след което догони събратята си. Усмихнах се снизходително и продължих.
Минута по-късно все още бях под влияние на тази тъжно-смешна картинка и това се оказа причината да не успея да забележа двата силуета, които се появиха от най-близката глуха уличка. Фиксирах ги едва когато застанаха лице в лице с мен. Появяването им бе така изненадващо, че да си призная – сърцето ми заби десет пъти по-силно и по-бързо от обикновено. Бяха облечени в полицейски униформи, но това не успя да ми вдъхне успокоение, защото нещо във вида им, на пръв поглед незабележимо, изглеждаше притеснително.
По късно, припомняйки си детайлите от срещата, установих какво бе то – неволно бях срещнал погледа на двамата униформени и особено този на главен сержант Ихтиандър Карамфилов - просташки размътен, пиянски и празен. Понечих да заобиколя едрите фигури на мъжете, защото веднага разбраха, че влизането в контакт с тях вещаеше попадане в сериозен проблем, но колегата на полицай Карамфилов, сержант Георги Пилев (тогава не знаех нито имената, нито длъжностите им, но после ги научих), се протегна и ме сграбчи силно за ръката. Седмица по-късно все още лесно можеха да бъдат забелязани лилавите петна, появили се на мястото, където полицаят ме беше стиснал.
– Къде така, по късна доба? – с дебел език и дъх на бъчва се обърна към мен сержант Пилев. Явно употребата на непозната думичка му се стори доста забавно и след като промени словореда във въпроса си, наслаждавайки се на „музиката“, излизаща от собствената му уста, постави особен акцент на думата „доба“ . – Другарю, тоест господине, къде си тръгнал по късна доба ти, така?
– Прибирам се, господин полицай – чух гласа си отдалеч. – След работа.
– О-о значи сме невъздържани. Отговаряш рязко, дру…, господине – намеси си се „авторитетно“ на свой ред полицай Карамфилов. – Запиши това, Пилев, лицето се държи невъзпитано и отговаря агресивно на служител на МВР.
И двамата избухнаха в едно от онези досадни пиянски кискания, които обикновено огласят района на кръчмите в малките часове на денонощието, а аз установих, че страха и раздразнението, които изпитвах, бяха на ръба да прераснат в чувство на унижение. И така объркан и потиснат, без да осъзнавам евентуалните негативни последици от едно импулсивно поведение, се обърнах към главен сержант Карамфилов с думите:
– Господин полицай, мисля, че си превишавате правата. Нямате причина да ме задържате и затова аз си тръгвам. Ако нямате нищо против, ще ви помоля да не ми пречите? Желая ви успешно приключване на смяната. Довиждане.
„Наглостта“ ми постигна очаквания ефект и за кратко остави органите на реда в лесно забележимо вцепенение. За съжаление те бързо се окопитиха и преминаха в непланирано по характера си настъпление. Пилев ме хвана за ръката и съскайки неразбираеми ругатни ме задърпа към неосветената част на улицата, докато главен сержант Карамфилов изригна в различими за слуха ми заплахи.
След кратка схватка, в която аз тихо влязох в ролята на учебен манекен, бях обезвреден със закопчани зад гърба ми китки в стегнати белезници. Естествено, започнаха да ме обискират и скоро изровиха от чантичката ми всичките ми притежания. Тефтерът и химикалката не ги впечатлиха особено, но за сметка на това пък, цялото си внимание насочиха към Библията, малък формат, с която от месец насам не се разделях при никакви обстоятелства. Карамфилов хлъцна, прелисти скоростно страниците от корица до корица и ми викна в лицето, обливайки ме със солидно количество алкохолно подправена слюнка:
– Ти да не си сектант бе, наглец?
– Християнин – отвърнах.
– Християнин – повтори Карамфилов с израз на лицето, изразяващ погнуса и недоумение едновременно. – И затова ли ми се правиш на отворен. Така ли те учи твоят Бог? Да се правиш на интересен пред органите на реда.
– Не, на уважение ме учи.
– Тогава що не ме уважаваш, а? Кажи де – ти мене уважаваш ли ме или не?
Нямаше как да отговоря, защото всеки прекалил драстично с количеството алкохол, който задава такъв въпрос не е в състояние да получи или понесе искрен отговор.
– Що не отговаряш бе, християнин? – заяде се отново Карамфилов. – Или не съм ти на нивото, а? Грешник съм, а? Казвай!
– Ще си запазя правото да замълча – отговорих без замисляне. – А сега, моля ви да ми свалите белезниците и да ме пуснете да си ходя.
– Друг път ще си ходиш – занавива се отново полицай Ихтиандър Карамфилов. – Ще си ходиш, когато аз кажа. Нито по-късно, нито по- рано. Разбираш ли ме, наглец? Виждаш ли това? – посочи пагона си. – Аз съм властта, а ти ще стоиш мирно и ще ми отговаряш, когато те питам. Разбра ли?
Отвърнах отново с мълчание и едва изгряла усмивка. Нещо необичайно се случваше в онзи момент с мен. Страхът започна да си отива, а неговото място се заемаше от такъв неподозиран мир, че дори и пистолет да ми насочеха в слепоочието, пак щях да запазя спокойствие. Промяната във вътрешното ми състояние изглежда не остана незабелязано за двамата униформени, което провокира прилив на двойна доза гняв у главния сержант Ихтиандър Карамфилов.
– Айде сега да пробваме, дали ще изпълниш указанията на твоя Бог и ще ми подложиш и другата си буза, след като ти шляпна един шамар. Нали така ви учи Христос. Като те цапардосат от едната страна да си предложиш и другата буза, за да те фраснат и там. Като истински балък. Покажи ми, наглец - така ли е или съм се объркал нещо?
След това главен сержант Ихтиандър Карамфилов не се забави и ме зашлеви по дясната буза с всичката си сила, която съвсем не бе за подценяване, дори и в нетрезвото му състояние. Излишно е да ти казвам колко ме заболя – заболя ме много. Ухото ми писна, кожата започна да пари, след като за миг я почувствах ледено студена, но за изненада и на мен самия – мирът ми си остана непроменен, така, както си стоях с белезници на гърба.
И все пак – предизвикателството, което полицай Карамфилов ми хвърли в очите си стоеше. Наистина ли бях балък, който по указание на своя Учител, мазохистично би предложил на насилника си да го понабие още, когато насилникът вече е спрял? Това ли бе истинското значение на думите на Исус или имаше нещо отвъд, което все още ми убягваше? Не забравяй, че тогава бях много, много млад и неопитен в разбирането на думите на Господа. Знаех обаче достатъчно – трябваше да постъпя с достойнство, така, както Този, в когото вярвах би постъпил. Обърнах лявата си буза към главен сержант Карамфилов и казах:
– Ето, господин полицай. Ето и другата буза. Можеш да ме удариш. Мен не ме е страх от теб. – След това погледнах и Пилев и с усмивка го уверих: – Не ме е страх от теб.
Двамата униформени мъже сякаш изтрезняха моментално. Стори ми се, че лицата им пребледняха леко, като доказателство, че разумът им бе на път да се възвърне, като ги постави в съдебната зала, в която ще се гледа делото на собственото им деяние. Пилев извика на страна Карамфилов и му заговори достатъчно тихо, за да не го чуя. Единствено успях да различа думите „проблем“, „страх“, „приключваме“. Трудно е да опиша какво се случи след това – настъпи объркване в редиците на противника. Объркване, което доведе до скоростното освобождаване на китките ми от белезниците, виновно потупване по рамото и двугласно пожелаване на „приятна вечер“, предхождано от едва прошепнато „извинявайте“. За мен това бе достатъчно.
***
В ресторант „Реката“ обедното меню беше изсред най-приемливите в града и затова Давид Михайлов избра именно него за място за среща със сина си Ясен. Храната наистина бе на ниво, което, както повечето хора навярно вече знаят, е съществено условие едно празнично преживяване да се превърне в незабравимо събитие. Букетът от приятни вкусове подготвя сърцето и после е несравнимо по-лесно придвижването към същината на скъпоценното взаимоотношение – споделянето на дълбоки мисли, съкровени преживявания и лични предизвикателства.
Денят на бащата бе на път да отмине, но за Ясен Михайлов това сега нямаше значение, защото бе видял в историята на баща си нещо значимо по напълно нов начин. Сякаш разбираше свободата повече. Осъзнаваше все по-ясно, че тя се намираше в истинското значение на думите, описани в Книгата на книгите, а не в смисъла, който „сираците“ и придават. Огромна животворна експлозия от вяра и усещане за свобода изпълваше и същината, и емоциите, и мислите му. Този ден – Денят на бащата, получи едно от най-приказните преживявания, от „приказните преживявания“, които бе имал дотогава.
