- Ало - задъхан викнах в слушалката.
- Боби? - чу се женски глас, който зовеше моето име.
- Да, аз съм. Кой се обажда?
- Здравейте! Моето име е Марина Цонева. Работя във филмовото студио на вашия приятел, господин Велков. Той ми даде вашия телефонен номер и ми каза да ви се обадя. Идеята ни е за един документален филм...
- Какво искате да снимам? - всъщност условията въобще не ме интересуваха. Вече бях взел решение. Само исках да е някъде по-далече и да е по-скоро, защото едва издържах.
- Става въпрос за лагера на остров Персин край Белене - Цонева сниши гласа си така, сякаш споделя важна държавна тайна, - ще снимаме мястото, ще интервюираме бивши затворници и други хора, пострадали от комунистическия режим. Ще има тяхно събиране точно там, където някога е бил лагерът.
Тази информация не ме направи кой знае колко щастлив, но така или иначе вече бях решил. Ще участвам.
- Кога тръгваме?
- След пет дни... - госпожа Марина Цонева явно си разбираше от работата. За няколко минути ме запозна с повече детайли относно пътуването и с професионално звучаща любезност сложи точка на разговора.
* * *
Тръгнахме на разсъмване. Точно допивах първото кафе и колата вече ме чакаше. Освен Цонева, с нас беше и Тони, шофьорът на новото "Пежо", с което щяхме да пътуваме. Първият час явно всички се разбуждахме и съвсем естествено разговорът не вървеше много. По някое време все пак се поразприказвахме с цел да се опознаем. Започнахме с анализ на политическата обстановка, разбира се, нали сме българи. Оказа се, че и тримата имаме еднакви предпочитания за посоката, в която бихме искали държавата ни да се развива. Замислих се.
Винаги съм се чудил как, след като всичките сме такива политически анализатори, ден след ден се сблъскваме с какви ли не абсурди, на които не успяваме да реагираме адекватно. Тихичко, само един на друг си споделяме несгодите така, както кучето си ближе раните, нанесени от злия му собственик, който обаче му подхвърля парченце хляб отвреме навреме, колкото да преживее. Отдадох съществуването на тази непреодолима загадка на балканското ни потекло и се опитах да сменя темата. За футбол и казарма не можехме да говорим, тъй като между нас имаше дама и съвсем естествено млъкнахме отново.
Пейзажите се сменяха пред очите ни, разкривайки красотата и величието на Дунава. Решихме да минем по пътя, който вървеше успоредно с реката. Сбъркахме. Асфалтът беше надупчен и силно наподобяваше следвоенен път, пострадал от масирана бомбардировка.
Тони включи радиото, за да прогони завладялата ни тишина. Звучеше непознато за мен грънч парче. Заслушах се в текста. Самият аз пиша и по тази причина винаги обръщам внимание на посланията на песните.
А бурите връхлитат пак
една след друга.
Понякога са силни -
трещи и пука.
Понякога са тихи,
по щетите виждаш силата.
Но всички те
са отчаяно обречени.
Разбиват се
в Крайъгълния Камък.
Хубава песен. Опитах се да си представя какви ли житейски бури са видели хората, които щяхме да срещнем днес. С наближаването
на Белене се засилваше усещането, че се връщам назад към мрачните дни на комунизма, сякаш новото "Пежо" бе машина на времето. Селата и градчетата, през които минавахме, изглеждаха пусти. От някоя къща изникваше сгърбена бабка с мрачно лице, отрудено и белязано от тежкия живот на село. Обрасли с бурени земи, ужасен път, неизмазани, полусрутени къщички - това беше гледката, която ни следваше навсякъде. Тръпки ме побиха. Не можех да си обясня Дунава какво прави там толкова красив, син и излъчващ свежест.
А бурите връхлитат пак една след друга все още си стоеше в главата ми. Усетих буца от противоречиви емоции в гърлото си. Със сигурност хората, които щях да видя след по-малко от час, са преживели не една и две бури в живота си. Струваше ми се, че историята бе по-тежка, отколкото можех да понеса. Вдигнах очите си и видях табелата на входа на града. Не зная дали си внушавах, но ми се струваше, че от нея извира цинизъм: "Добре дошли в Белене". Може би същият надпис и тогава нагло е лъгал, посрещайки хилядите политзатворници, които никога не са имали шанса да се върнат по домовете си.
Стигнахме до брега на Дунава. Посрещна ни полицай, който учтиво ни насочи накъде да тръгнем. Лагерът е бил построен в сърцевината на остров Персин, отстоящ на около сто метра от брега на реката. Трябваше да преминем на пръв поглед по стабилен понтонен мост. Щом стигнахме острова, колата спря и ние излязохме, за да направим първите снимки. Усетих добре познато вълнение. Отново работех. Първо заснех отсрещния бряг, като се стараех да не хвана силуетите на две любопитни деца и на упътилия ни представител на реда, след това хванах реката, пълна с история, и после насочих камерата към Марина.
- В момента съм стъпила на историческия остров Персин в река Дунав, българска територия. Само на няколко километра навътре в тази посока - Цонева посочи пътя, по който щяхме да стигнем до мястото, - е бил разположен затворът, станал лобно място на много достойни хора, известен на нас, обикновените хора, като лагера "Белене". След малко ще присъстваме на митинг на бивши политзатворници, който ще се проведе на същото място, където преди няколко десетилетия всеки един от тях се е борил за собственото си оцеляване.
След това каза още две-три изречение в този дух и свали микрофона.
- Как е?
- Добре стана - опитвах се да изглеждам спокоен. Стомахът ми се беше свил на топка. Ядосах се на себе си, защото не предполагах, че съм станал толкова чувствителен. Не ми се отиваше навътре в острова. Искаше ми се да не бях приел този ангажимент, но нали съм професионалист, трябваше да си свърша работата до край.
Влязохме отново в колата и тръгнахме по тесен асфалтиран път. От двете му страни имаше висока трева, която се простираше, докъдето стигаше погледът ми. На някои места се издигаха самотни дървета с причудлива форма, и сякаш подсилваха абсурда от съществуването на подобни места. Пейзажът, уникален с еднообразието си, постоянно връщаше мислите ми към онези времена на страх, унижение и смърт - времето на комунизма.
Стигнахме до нещо като паркинг. Там имаше вече множество автобуси и коли и на нас ни остана да се задоволим с, може би, последното свободно местенце за спиране. На около сто и петдесет метра от нас имаше събрана група от предимно възрастни мъже и жени, които слушаха качен на голяма дървена трибуна, едва забележим, разпален оратор. Тони остана в колата, а аз и Марина се забързахме към мероприятието с надеждата, че все още нищо не сме изпуснали.
Започнах да снимам. Възрастните хора, които виждах, сега изглеждаха различно от тези, които познавах там, на другия бряг на реката. Имаха вид на героите, такива каквито си ги представях като дете, само че в края на дните им. Гледаха, тихичко си говореха, без да изискват отдаване на почит, и слушаха сменящите се на трибуната оратори по начин, издаващ мъдростта, притежавана само от тези, които са имали смелостта да заплатят висока цена, за да останат верни на убежденията си.
Марина ме побутна и ми посочи група дядковци, събрали се в кръг. Тръгнахме към тях. Запознахме се и Цонева много учтиво ги помоли да разкажат свои спомени от престоя им в лагера. Съгласиха се с такава радост, че останах с впечатление, че са ни чакали доста отдавна.
- Помня - започна един симпатичен, добре облечен дядо, - идването си тук. Така и не успях да го забравя. Минахме по понтонния мост. Тогава той изглеждаше различно. Не беше закрепен така здраво, а представляваше множество малки понтончета, свързани с въжета едно за друго. Клатеха се силно, а ние се опитвахме да не паднем в ледената вода. Никога няма да забравя и табелата с надпис: "Човек - това звучи гордо" от страната, която се вижда от брега.
- А от вътрешната страна - добави нисичък, жизнен старец, - имаше друг надпис.
- Да - обади се трети. - "Надежда всяка тука оставете" от Дантевия "Ад".
Няколко минути ми бяха достатъчни, за да чуя и видя в разказите на тези никому непознати герои унижението, страданието и нечовешките условия, с които са се сблъскали от стъпването си на острова до тръгването си оттам. Бившите затворници си спомняха случки, изпълнени с драматизъм и ги разказваха така емоционално, че бях на косъм да избухна в плач. Едва успявах да заснема всеки, който искаше да сподели преживяванията си от онова време. Дълбоко в сърцето ми се запечатваха покъртителни истории как техни приятели са убивани пред очите им, ей така, само защото надзирателите нямали настроение. Как, за да утолят жаждата си, е трябвало да пият вода, събрана от дъждовните капки в гърне, използвано за голяма и малка нужда.
После, за миг, стана тихо.
- А помните ли Доктора? - слаб, почти незабележим дядо попита с треперещ глас.
- Как да не го помним!
- Аз ще го помня винаги!
- Вашето име? - Марина се справяше блестящо.
- Казвам се Димо Петков. Искам да ви разкажа за Доктора. Роберт му беше името. Попаднал в Белене, защото собственият му първи братовчед го издал на милицията. Сигурно ще ме попитате, млада госпожице, какво е било престъплението му. Най-тежкото. Обичаше СВОБОДАТА.
* * *
Лагерниците се помещаваха в землянки, направени от кал и тръстика. Условията на живот сами по себе си бяха достатъчно голяма причина за високата смъртност. Различни зарази, плъзващи от мръсотията, влагата, плъховете и какво ли още не, убиваха безмилстно, без да питат за възраст, образование или политически убеждения. И всичко това се случваше под погледа на безкрайните, гръмки, цинични комунистически лозунги като "Слава на КПСС-БКП" или "Да изпълним повелята на партията", или...
- Докторе - голобрад юноша, на не повече от двадесет години, викаше с всичка сила, - ела, че на Димо му е много зле!
С подпухнали от безсъние очи, Роберт бързо стигна до другия край на претъпканото помещение. Толкова често му се налагаше да помага на другите, че почти не му оставаше време за спане.
- Димо, къде те боли? Чуваш ли ме? - застанал над превиващото се тяло, Роберт се опитваше да разбере причината за болките на своя съкилийник.
- Ох - Димо държеше с две ръце стомаха си, а лицето му имаше бледия цвят на бъдещ покойник.
- Тук боли ли те? А тук? - Роберт натискаше на различни места с длан корема на Димо. Толкова много смърт виждаше, откакто го затвориха тук. Доктора мислеше, че вече е свикнал, но всеки път, когато някой от лагера умираше в ръцете му, нещо безвъзвратно си отиваше и от него.
Единият от начините да си запази разсъдъка бе да мисли за семейството си. Имаше красива жена и две дъщери, като Ана, по-голямата, приличаше досущ на него. Не ги бе виждал от цели седем години, а му липсваха всеки ден, без изключение. Имаше и много въпроси, на които отговорите веднъж го ужасяваха, а друг път го изпълваха с надежда. Колко ли бяха пораснали дъщерите му? Щяха ли да го познаят? А жена му обича ли го още?... Утешаваше го мисълта, че отговорите, каквито и да са, отстояха само на две седмици разстояние. Тогава изтичаше присъдата му.
Димо викна отново, целият потънал в пот. Доктора се съсредоточи отново върху "пациента" си. Останалите в землянката направиха място, така че Роберт да се движи свободно около болния. Въздухът, както винаги, не достигаше, затова всички се насилваха да не се движат, та допълнително да отнемат от него. Доктора даде на лежащия мъж ръчно приготвено лекарство от билки, събрани от полето, наведе се над Димо и му заговори на ухото нещо съвсем тихичко. Изминаха около двадесет минути и болният заспа вече успокоен. Невидим мир се спусна и като нежна милувка обгърна всеки в землянката.
- Петко-о-ов! - пискливо крещене раздра тишината в мрачното помещение. -Другарят Чанков те вика.
Двама униформени нискочели надзиратели незабелязано се бяха вмъкнали в помещението.
- Хайде, другарят Чанков няма само теб да чака.
Вълна от негласно негодувание премина сред затворниците. Униформените се насочиха към болния човек, проправяйки си път през килима от тела с ритници и ругатни. Стигнаха до мястото, където лежеше Димо и го задърпаха да става.
- Що не ставаш, бе? - изрева единият маймуноподобен надзирател. - Ще се изправиш, гад буржоазна! Ще се изправиш...
Двамата милиционери удряха и псуваха всички и всичко. След няколкоминутни усилия вдигнаха болния човечец и той стъпи на краката си.
- К"во се правиш, бе? - изписка този с тънкото гласче. - Другарят Чанков не търпи буржоазна измет като теб да му губи времето.
- Направете път, плъхове с плъхове такива! - викаше с всичка сила другият.
- Къде сте го повели? Не виждате ли, че е зле човекът? - Доктора застана на пътя им. Спокойно гледаше стреснатите милиционери и лекичко запристъпва към тях. - Оставете човека да си легне. Има нужда от почивка.
- Как-во!? Кой си ти бе, гадино!? - изригна от недоумение пискливият надзирател. - Е, сега си подписа предсрочното освобождаване, говедо!
Милиционерите хвърлиха Димо на земята, много бързо хванаха Роберт и го заблъскаха към изхода на землянката. След секунда отекна изстрел.
* * *
- Оставаха му само две седмици - Димо Петков попиваше с кърпа сълзите, напълнили очите му. Останалите хора от митинга на ветераните отдавна си бяха тръгнали. Мястото, на което стояхме, сега изглеждаше пусто и много зловещо.
- И аз бях там, Димо - тихичко се обади добре облеченият дядо, - видях всичко това. Знаеш ли, винаги съм искал да те питам нещо. Какво ти говореше Доктора, преди да дойдат надзирателите? Помниш ли?
- Молеше се. Молеше се Бог да ми помогне. Той вярвяше, че само Бог може да ме излекува - Димо млъкна за миг. - И чак сега разбирам, че Господ е чул молитвата му.
* * *
Пътувахме към София. Мълчахме. По мое мнение ще стане добър филм. Тони включи радиото, предполагам, за да прогони плътната тишина от автомобила. Странно, звучеше същото грънч парче:
А бурите връхлитат
пак една след друга.
Понякога са силни -
трещи и пука.
Понякога са тихи,
по щетите виждаш силата.
Но всички те
са отчаяно обречени.
Разбиват се
в
КРАЙЪГЪЛНИЯ КАМЪК.
