Въпросната съботна сутрин ухаеше на палачинки, бекон, яйца и празник. Елхата бе поставена на традиционното си място отпреди седмица. Едва сега обаче щяхме семейно да я украсяваме, с което се слагаше начало както на невъобразимия хаос, свързан с това коя играчка на кой клон да висне, така и на неповторимото настроение, което Рождеството Христово носи със себе си.
Децата бяха по-шумни от обикновено, което разбира се само по себе си се оказа сериозно постижение. Винаги съм се питал как караница, плач и неподправен смях могат да съжителстват заедно в рамките на две минути. Удивителен факт, достоен за отделно предаване по „Дискавъри”.
Заедно с малките към данданията от звуци се включи и съпругата ми, която, докато приготвяше закуската, кроеше на глас планове за усилено почистване на стаята за гости. Майка й идваше всяка година в началото на декември. В случая това противоречиво събитие се падаше след два дни. Визитата обикновено хвърляше сянка върху слънцето в дома ни, но с изненада установих как във въздуха се усещаше наличието на някаква необяснима надежда, че този път всичко ще бъде наред.
Така започна онази съботна сутрин на четвърти декември, две хиляди и ... година. Звънецът на входната врата изсвири фрагмент от произведение на Моцарт точно в девет и дванадесет минути. Помня с точност, защото раздразнен погледнах ръчния си часовник. Някой ме безпокоеше в единствения ми почивен ден, в мига, в който закуската бе изцяло готова.
Отворих рязко - срещу мен стояха двама униформени полицаи.
- Добро утро, господине – вежливо проговори по-младият, и след като се представи с добре оттрениран професионален тон, продължи, - извинете за безпокойството, но сме тук по подаден сигнал.
Долното ми чене се свлече, очите придобиха формата на две малки CD – та, несъмнен симптом, че преживявах един от случаите, в които не вярвах на ушите си. Не можех да допусна, че някой от милите съседи, с които никога не сме имали пререкания, ще се обади в полицията преди да ни потърси лично. После през главата ми премина идеята, че може би все пак някой не е издържал на нивото на шума, идващ от детските гърла.
- За какво става въпрос? – казах остро, докато пристъпвах напред към тях, и за да им покажа ясно колко нежелано е присъствието им, затворих силно вратата зад гърба си.
- Тук сме по сигнал – обади се и другият. - Сигналът е срещу вас, и е подаден тази сутрин в полицейското управление.
- За какво става въпрос? – повторих съзнателно с цел заяждане. – Ако е заради децата -да, вдигат шум, но е в приличен час през деня, и не, няма да ги спирам да си играят. Това си е моят дом.
Полицаите се спогледаха мълчаливо и младокът в униформа каза строго:
- Ще трябва да преместите елхата си, господине. В близост е до прозореца и се вижда от улицата. Ще трябва да й намерите друго място, защото пречи на хората, които ни потърсиха.
- Моля! – с вик успях да намаля шока, който изпитах от чутото.
- Елхата – поде другият служител на реда – е християнски символ. Семейство мюсюлмани, а знаете, че в последно време много хора, изповядващи исляма, заживяха в града ни, са се почувствали засегнати. Затова моля, с надеждата, че здравият разум ще ви води, изпълнете нареждането и просто преместете на друго място коледното си дръвче.
- Това е абсурд.
- Господине, не зная дали разбирате, но ние не ви препоръчваме, а настояваме да извършите това ...
- Какво ще направите за мен тогава – чух се отстрани да изтъквам собствени аргументи в моя защита, - ако се обидя от тяхната обида и подам сигнал срещу тях за това, че се заглеждат в прозорците ми.
- Не е смешно, господине – заяви отново младият с противния си строго официален тон. – Ще се върнем отново, за да видим дали сте предприели необходимите действия.
Двамата кимнаха едновременно с глави в знак на това, че за момента слагат край на разговора ни. Обърнаха се и се запътиха към наблизо паркираната полицейска кола, която до този момент дори не бях забелязал. Проследих ги мрачно с поглед, докато заедно с противното си возило се скриха зад ъгъла на улицата, след което се завъртях, и както се намирах така, извън кожата си, влетях обратно в собствения си дом. Домът, за който плащах наем със сериозна част от месечните си приходи.
Жена ми видя гнева в очите ми, и аха да ме попита какво става, зърна заплашителния ми показалец да я предупреждава да запази мълчание. Отидох директно в кабинета си и затръшнах вратата зад себе си. Хвърлих се на малкото канапенце, което бях предвидил да е там за случаи като настоящия, завих се презглава с тънкото, свито настрана за такива поводи одеяло, и затворих очи. Така обикновено правех в ситуации, в които имах нужда да угася огъня в емоциите си. Процедурата работеше безотказно.
Изправих се час и половина по-късно. Отидох до етажерката с книги, взех една и я отнесох със себе си до работното ми място. Разсеяно седнах на въртящия се стол, включих компютъра, и докато зареждаше, се вгледах в корицата. Най-отгоре стоеше името на автора - Джордж Оруел, а по-надолу бяха изписани и заглавията на двете най-популярни негови творби - „1984” и „Фермата на животните”.
Разлистих я. Бях я чел, и добре знаех, че описаните истории препращаха читателя към истинското лице на комунистическия тоталитаризъм, който добре познавах. Българин съм в крайна сметка. Българин, избягал от страната си, преди всичко, за да живее възможно най-далече от управлението на „свинете”, за които пише Оруел във „Фермата на животните”.
Изведнъж една мисъл ме порази толкова силно, че почти спря дъха ми. Една мисъл, която обаче бързо се разрасна в поредица от заключения, които се оформиха в неотложен план за действие и решение за изпълнението му. В съзнанието ми представата за времето изчезна яко дим, без да ме е грижа за това, защото самото то изгуби всякакво значение. Всичко, което имаше смисъл, бе да освободя със силен глас призива, бушуващ в душата ми, за да има шанса всеки да го чуе. Пръстите ми започнаха да препускат по клавишите на компютъра.
„Уважаеми поданици на Нейно Величество – нащраках първото възможно обръщение, което ми дойде наум, защото нямах търпение да продължа, – Днес се сбъдна едно толкова знаменателно събитие, че ако само преди пет години някой бе заявил, че е възможно, със сигурност щях да му се присмея в очите. Днес реших да избягам от вашата страна. Да избягам, за да се избавя от абсурда на това, че точно при вас се случва най-значимата подмяна на ценности, с която светът се сблъсква през тези дни.
Не мислете, че преувеличавам, или мислете каквото искате, само че, запознайте се и с тези факти.“ След това подробно разказах случката от сутринта с моята коледна елха. Така както аз я видях, само дето я лиших от цветовете на изпепеляващия гняв, който бушуваше в мен тогава. Не спрях дотам. Описах и няколко други истории, които бях чул през последните месеци, но като всеки прикрит егоист си мислех, че не ме касаят толкова, защото се случваха на други хора, с други проблеми, някъде другаде.
Сега обаче техните съдби ме касаеха. Със статистическа точност разкрих фактите за ежеседмичните арести на улични проповедници на Евангелието, за уволнените от работа християни, които имали „наглостта” да говорят за Христос на работното си място, за камерите, които, когато изминавам пеша пет пресечки, ме снимат повече от триста пъти.
Писах и още, и още, и още:„Когато един мой сънародник, блестящият писател, загинал на ваша земя от отровна сачма, изстреляна от комунистически чадър - Георги Марков – продължих по някое време, без да отделям поглед от екрана на компютъра, - ме предупреди с писанията си, че ако при вас дойде комунизма, то той би бил много опасен, не му повярвах, че такъв момент изобщо е възможен. Сега обаче разбирам колко прозорлив е бил той всъщност.“
По някое време след това, понеже на младини бях опитал силата на поетичното слово, реших да подсиля ефекта на думите си, като вмъкнах един текст за песен, която мой приятел християнин бе написал преди година.
„Кой ще застане за Истината?
Кой ще развее Твоите знамена?
Кой ще извика? Кой ще извика:“Има Свобода във Теб!“
Ти ми даде надежда – Мечът на Словото
е в ръцете ми.
Ти ми даде надежда – смелост си излял
в сърцето ми.
Аз ще живея за Теб. Аз ще живея за Теб.
И ще воювам със Теб. И ще воювам със Теб.
Ще побеждавам чрез Теб - ще бъда наследник
на Твоето царство.“
Накрая завърших така:„Уважаеми поданици на Нейно Величество, един ваш сънародник много отдавна е предсказал това, което всички ние виждаме днес. Името му е Джордж Оруел. Препоръчвам ви, моля ви, предизвиквам, настоявам пред вас - прочетете „1984” и „ Фермата на животните”. Този път обаче, когато вниквате в сюжета на тези проницателни произведения, вместо да визирате сталинистка Русия, задайте си въпроса: не разпознавам ли собствената си страна – Обединеното Кралство.
Ето защо, завършвам с този апел. Аз си тръгвам, но реших да направя нещо полезно за вас. Започвам кампания с името „Прочети отново Оруел”. Моля всеки, който все още има здрав разум, да използва всичките възможности, които технологиите дават, и да разпространи това простичко послание: „Прочети отново Оруел”.
С уважение: Я. К
четвърти декември, две хиляди и ... година“
Когато вдигнах пръстите си от клавиатурата, се почувствах крайно изтощен, но истински щастлив. Забавих се в кабинета си още десет минути, докато пусна написаното в блога, в който от време навреме публикувах свои умерени, никому ненужни, семпли политически коментари, след което се върнах в стаята с елхата. При семейството.
Там констатирах, че работата по украсяването на дръвчето бе незадоволителна. За четирите часа, прекарани в офиса ми, на клоните му се бяха появили едва няколко накриво сложени играчки. Реших, че ще отложим това занимание за друг път и ще го заместим с една хубава разходка до брега на океана. Подюрих всички да се обличат и след двадесет минути се намирахме навън, където останахме до вечерта.
На другия ден, в девет сутринта, Моцарт нададе сигнала си за тревога. Същите двама полицаи ме чакаха отвън и ме поканиха да отида с тях до управлението. Аз се подчиних мълчаливо и ги последвах. Пътят до участъка траеше около петнадесет минути. Нарушиха мълчанието единствено с въпроса зная ли защо ме водят, на което питане реших, че няма да си правя труда да отговоря.
Те обаче изобщо не подозираха колко добре се бях подготвил. Планът, който изготвихме на вчерашната разходка, се състоеше в това, че ако се случеше нещо подобно, съпругата ми трябваше незабавно да алармира адвоката ми, което разбира се бе станало.
Разбрах го веднага, след като зърнах как пред входа на сградата на полицията ме чакаше той. Адвокат Джефри Коулмън, който веднага се приближи до патрулката, след като тя спря.
- Свободен си. Отиди си у дома. Ще ти се обадя по-късно, за да ти обясня какво всъщност е обвинението срещу теб – обърна се към мен, а на двамата униформени с презрение подхвърли някаква бележка.
Час по късно стоях на компютъра, в собствения си кабинет. Проверявах интереса на читателите към най-новата ми статия „Прочети отново Оруел”, и не можех да повярвам на очите си. За по-малко от двадесет и четири часа броячът показваше близо дванадесет хиляди посещения. Това бе много, много повече от обикновения интерес към моите писаници.
Съвсем обяснима радост ме изпълни толкова силно, че разбрах какво означава „да ти иде да литнеш”. Без да чакам нито миг, „долетях” при жена си и децата. Отново бе време за украсяване на елхата. Понагласих я още малко, за да бъде по-близо до прозореца, и извиках с възможно най-силен глас:
- Някой ще ми подаде ли лампичките. Светлина е нужна на това дърво.
След това дойде и развръзката на историята. Коледата отмина, гостуването на майката на съпругата ми премина почти без аварии, което е нещо като сбъдната мечта, а нашата елха си остана точно там – до прозореца. Адвокатът ми се оправи по блестящ начин с повдигнатото оплакване срещу мен. Почти без пари. Бе го приел за своя кауза да защитава несправедливо обвинените, което правеше удивително добре.
А аз и моето семейство устояхме на решението, и пет месеца по-късно се прибрахме в България. И още нещо – докато чакахме нашия самолет на летище Хийтроу, видях поне петима младежи с фланелки с изписано на тях името на една наистина успешна кампания – „Прочети отново Оруел”.
