Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.02.2019 16:33 - Присъда за поета
Автор: yavorkostov Категория: Изкуство   
Прочетен: 1816 Коментари: 1 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 "Звучи налудничаво, зная, но никога през целия си живот, не съм се чувствал така свободен, както сега. Мога да направя едва седем малки крачки в едната или в другата посока на затворническата килия, която вероятно ще е мой дом в продължение на много години, но така, докато ходя, ми се струва, че преминавам гигантски разстояния в пътешествие, изпълнено с приключение. Не, не съм се побъркал. Не е страничен ефект на стреса от преживяното. Не. Просто се родих отново."

Помните ли тези думи? Така завърши разказът, който толкова много ви допадна. Не си въобразявам, разбрах, че ви е харесал, защото ме затрупахте с писмата си, а в тях ми го заявихте достатъчно ясно. Двеста тридесет и седем писма, за да сме изцяло изчерпателни. Изпратени във В. затвор, адресирани лично до мен. За обикновения човек, който среща нови лица всеки ден, писмата са само допълнителна, понякога ненужна информация. За окаяната персона обаче, която е принудена през по-голямата част от денонощието да търпи ръмжащата комуникация с едни и същи обитатели в изправителна институция и междувременно погледът ѝ да се блъска в непривлекателни стени от вътрешната им страна, без да е в състояние да ги преодолее, всяка мила дума от външния свят е като красивото пролетно цвете за поетичната душа или като желана вест от далечно, екзотично място за мечтателя-пътешественик.

Преди да бъде публикуван в „Затворнически искри“ краткият разказ, описващ трагичните събития от „свободния“ ми живот, нямах никаква представа колко радост ще ми донесе фактът, че някой, някъде там, някой, който не познавам, ще се трогне от преживяното от мен. Да, и не само дълбоко ще се развълнува, но и ще си направи труда да сподели с други хора прочетеното, като разпространи в социалните мрежи обрисуваните от перото ми премеждия. Вие обаче го направихте. Затова, обръщам се към всички, които ми изпратихте чудесните писма в затвора – благодаря ви. Благодаря ви, защото ме вдъхновихте да продължа да разказвам.

Сега обаче няма да пиша за своите несгоди, радости и понякога тъжни моменти. Не. За себе си казах достатъчно; мисля да ви запозная с няколко изключителни хора, които имах привилегията да срещна тук – в затвора. В света отвъд стените, с живота, който водех, сигурно щях да ги отмина, без изобщо да забележа съществуването им, но не и тук. Тук е различно не само защото аз самият се промених. Тук, всеки ден, съвсем естествено, вниманието ти бива приковавано от наглед незначителни подробности, а когато срещнеш човек, който се откроява от цялостната маса физически субекти, погазилa съвест и закон, тогава си готов да крещиш от щастие. Поне с мен е така. 

Като за начало искам да ви запозная с Добри. Добрин Василев. Висок, симпатичен, слабичък мъж с руса коса и трапчинка на брадата, на тридесет и девет години, женен с две деца. Сигурно няма да повярвате, но в затвора е за…, за това след малко, когато му дойде редът. Добри влезе може би половин година след мен, а първия път, в който се разприказвахме, бе три месеца по-късно. Намирахме се в столовата заедно с останалата изгладняла, нерадостна група, с която деляхме един и същ настоящ адрес. Аз, държащ в ръце табла с питателна затворническа гозба, минавах покрай неговата маса, когато го чух да си говори нещо. Заковах се на място. Беше седнал с гръб към мен, русата му глава ми пречеше да видя ясно, но по звука, достигнал до ушите ми си личеше, че с пълна уста обяснява нещо вълнуващо. Отначало си помислих, че завалийката не е издържал и е наченал да се среща със съществуващи единствено във въображението му индивиди, но не бях сигурен в спонтанно изникналата диагноза и затова реших да се запозная със случая по-отблизо. Отидох от другата страна на масата, застанах срещу високия, русокос новобранец на средна възраст, тропнах таблата си на масата и попитах:

– Свободно ли е тук?
– Да – отвърна небрежно той и продължи да си шепти, вперил погледа си някъде надолу. 
Тогава видях, че в ръката си държи лист хартия.
– Сергей Страшимиров – представих се, – чух, че си говориш самичък и се питах дали искаш компания? 
– Добрин – отвърна мъжът с глас добре прикриващ вероятната поява на досада, след което подхвърли с вече ясно доловим сарказъм, – ще се радвам да общувам с Вас. Обичате ли поезия?
– Шегуваш ли се? В затвора сме. Обичам почти всичко, което ще ме накара да си мисля за навън.

– В такъв случай, надали ще харесате моята поезия. Аз пиша за затвора.
– Нищо. Затвор, описан в хубаво стихотворение сигурно не е толкова потискащ – казах с вид на патологичен оптимист и махнах с ръка неопределено. – Само се огледай. Какво може да бъде по-нерадостно от това тук?
– Наистина ли искате да Ви го прочета?
– Да, давай – отвърнах смело и приятелски го подканих, – и хайде да минем на "ти", ако нямаш нищо против?

Добрин ме погледна учудено, огледа се, но след като видя, че никой от другите присъстващи в столовата няма намерение да се наслади на непланираното културно мероприятие, придоби смелост и с приятно, литературно променен глас започна да рецитира:

Всяка секунда превръща се в минало, 
стари надежди внезапно умират, 
и цветята увяхват, и птиците млъкват, 
когато сърцето спре да пулсира.

Дните минават, изчезват в очакване,
вечността при вратата е, чува се щракване,
и поезия няма, и пролетта зима е станала.
Песента днес звучи като надгробно оплакване.

Докога ще съм част от тази абсурдна картина?
Душата – кръвясала рана, не драскотина,
въздиша зад железни решетки на стари затвори - 
няма ли начин смъртта без мен да отмине?

Зная, че мечти и надежди с метла съм замитал.
В своите пътища сам, като сирак, съм се скитал,
отчаян и сляп ръце съм протягал за изход,
но грехът ме е спирал и сърцето на възел е сплитал.

– Още не е завършено – извини се срамежливо Добрин и се загледа надолу, мачкайки настървено листа.
– Ама ти, сериозно ли...? – развълнуван го потупах по рамото, ей така през масата. – Много, невероятно много ми хареса. Ти си просто страхотен поет.
– Наистина ли Ви…, ти хареса?
– Разбира се. Много. Да се нахвърлим на манджата сега, че скоро ще трябва да се връщаме по килиите. Радвам се, че се запознахме, Добрине. Мога да ти казвам Добри, нали?

И така, след тази първа необичайна среща, три месеца след като се бяхме разминавали и в тесните пространства в миризливата столова, и на двора, по време на ежедневните си разходки, деликатният поет Добрин Василев и аз, промененият Сергей Страшимиров, който някога бе лентяй и побойник с прякор Страшният, станахме приятели. Още тогава, при запознанството ни, заподозрях, а по-късно и от опит установих, че този човек е истинско съкровище. На него можех да се доверя, с него можех да споделям и свободно да разговарям, а ние говорехме много. Говорехме за всичко – разквазах му за вярата ми в Бога, разменяхме съкровени впечатления от спомените си за живота отвън, за семействата си и за всичко останало. Правехме и нещо друго, така присъщо за хора, които са наистина близки. Мълчахме заедно. Толкова красиво, зареждащо и изгонващо самотата преживяване е да можеш да мълчиш до някой, който разбира не само думите ти, но и тишината ти. И ние понякога си разменяхме само няколко изречения през цялото време на следобедната разходка в двора, но и двамата имахме усещането, че сме си казали всичко необходимо.

Ето така, с няколко думи, видях Добрин Василев и без да преувеличавам някое от достойнствата му, се опитах задочно да ви запозная с него. Аз обаче не съм наивник и предполагам, че след това описание у вас възниква въпросът какво прави в затвора човек като него? Изглежда нереалистично, персонаж с деликатна душа и речник на английски благородник от началото на деветнадесети век, да населява място, претъпкано с крадци, убийци и насилници. Съгласен съм. По този параграф историята сякаш издиша. За да предотвратя подобна опасност, оставих отговора на този въпрос за накрая и по този начин това, което изглежда пропуск, всъщност се превръща в кулминацията на разказа за Добрин Василев, Добри. Може би месец след запознанството ни, по време на общата разходка из двора, реших, че е крайно време да задам въпроса, който е най-логично да бъде зададен, когато става дума за приятели, чиято дружба е белязана от запознанство на подобно място:

– Може ли да те питам нещо? – попитах.
– Всичко. Можеш да ме питаш всичко. Стига да съм компетентен да ти отговоря, разбира се.
– Досега не си ми казал защо си тук. Изглежда нереалистично мъж като теб, с деликатна душа и речник на английски благородник от началото на деветнадесети век, да населява място, претъпкано с крадци, убийци и насилници.
– Радвам се, че ме виждаш по този начин – усмихна се притеснено Добри, – но трябва да знаеш, че аз не съм толкова добър човек, колкото си мислиш. Понякога съм доста избухлив.

– Затова ли те вкараха в затвора? Да не би като мен… – не можах да завърша изречението, защото в главата ми се върнаха спомените от събитията, описани в „Толкова много кръв“, довели до моята присъда. 
– Затова, но моят случай е малко по-различен – прочете мислите ми Добри. – Не зная защо не съм ти споменавал досега. Ти ми разказа всичко за своето престъпление, а аз не. Толкова неща си споделихме през тоя месец, а това съм пропуснал…
– Не е лесно да се говори за злото, което сме извършили – отбелязах мъдро. – Това го разбирам много добре. 
– Не ме остави да довърша. Не съм добрият човек, за който ме мислиш, понякога съм доста избухлив, но изобщо не съжалявам за това, което направих.
– A-ха. И това го разбирам – неразбиращо изръмжах от своя страна. – Звучи малко…

Не можах да продължа изречението, защото за пръв път от месец насам не знаех какво да кажа. Изненадата и разочарованието от начина, по който видях в онзи момент приятеля си Добри внесоха смут за кратко в мисловната ми дейност. Обикновено липсва съжаление за извършеното престъпление или защото човекът е крайно закоравял, или просто защото не разбира цената на щетите, които е причинил. Профилът на Добри не отговаряше на нито една от въпросните възможности. Доколкото го познавах, той беше чувствителен, деликатен, разумен и много често критичен към себе си. Да, но сега изглеждаше едва ли не доволен, че е сторил някому нещо, което е достатъчно сериозно, за да му издейства въдворяване зад решетки. Тези разсъждения за новия ми скъпоценен, пръв приятел ме объркаха още повече.

– Тук съм за убийство – довърши ме той не след дълго със спокоен глас. – Казано така, звучи ужасно, но когато чуеш за какво става дума ще ти падне шапката. Осъдиха ме за убийството на … 
– Айде по килиите – провикна се по овчарски в ухото ми едър надзирател с осемдесет процента мускулна маса и два процента усещане за деликатност и с леко побутване по гърба ме мотивира незабавно да се прибирам на топло. 
– Ще ти разкажа утре – подхвърли вместо довиждане Добри и буйната река затворници го отнесе бързо, вливайки се в жилищния корпус.

Не само на другия ден, но и цялата следваща седмица не се видяхме, защото през нощта вдигнах висока температура и ме изолираха в лечебницата. В самотното болнично помещение се погрижиха добре за мен. Понатъпкаха ме с лекарства цели осем дена, угоиха ме с чай, препечени филийки и сладко от непознати плодове, вероятно виреещи единствено по южните склонове на планините в Афганистан, след което ме пуснаха да се прибера свободно в килията. През всичките тези дълги дни и нощи не спрях да мисля за последния разговор с Добри. Не зная дали от болестта, от храната или като ефект на някакво временно емоционално неразположение, но почувствах дълбока неприязън към затворника Василев.

Не можех да понеса арогантното му признание в извършване на най-тежкото престъпление. Може би е имал основателен мотив да излезе от кожата си, като ревност например или защита на семейната чест, но все пак… Да стане убиец и този факт изобщо да не го трогва… това ми идваше в повече. Явно поезията и възвишените разговори бяха само параван, зад който се криеше непозната за мен зловеща личност. Какво разочарование само. Губех приятел толкова скоро, след като го бях открил. А може би имаше подробности, които бе редно да зная преди да се дистанцирам окончателно от убиеца Добрин Василев. Колкото повече мислех по въпроса, толкова повече неяснотите превишаваха предполагаемите отговори, а това ме объркваше. Реших, че ще е най-добре през следващите дни да направя всичко възможно да не допусна скорошна среща с обекта на моите терзания.

Опитът ми се провали още на другия ден в четири часа, във времето на затворническия час-пик. През уикенда точно тогава започват следобедните свободни занимания. Докато другите се бяха групирали по интереси – играеха футбол, карти или говореха на висок глас за незначителни неща с настървеност, подхождаща на еко-активисти, аз с книга в ръка се напъвах да се съсредоточа в разказ на О‘Хенри, атакуван от повърхностни разсъждения върху разликите в стила на американските и руските новелисти от деветнадесети век. Тъкмо бях стигнал до знаков извод по темата, когато усетих нечие присъствие откъм гърба ми.

– Нали не ме отбягваш? – беше Добри.
– Не – отрекох очевидното, а после нападнах, – откъде ти хрумна?
– Така ми се стори, но няма значение. По-добре ли си сега? 
– Да. Така мисля.
– Много се радвам – усмихна се мило събеседникът ми и ме тупна благо по рамото. – Исках да те изненадам. Помниш ли онова стихотворение, което пишех, когато се запознахме? 
– Да – отвърнах разсеяно. – Помня кога и как се запознахме. Трябваше да го завършиш.
– Написах го. Още два куплета съм прибавил. Искам да ти благодаря. Разговорите с теб ми помогнаха много. Животът ти преди сбиването, трагедията със загиналото момче, бягството и особено оня момент за вярата ти в Бога и изборът ти да избереш истината, когато си можел да се измъкнеш и днес да не си тук.

Не мога да отрека, че последните думи на поета Василев дълбоко ме трогнаха. Затворих сборника с разкази на О‘Хенри, с поглед го поканих да седне срещу мен и без пресилен ентусиазъм признах:
– Ще се радвам да чуя последните два куплета.
– Ще се радвам да чуеш последните два куплета – развълнува се по детски Василев. 
Извади онзи същия смачкан лист отпреди месец и изчете следното:

Това ли е краят? Сякаш няма причина да дишам,
обречен, присъда ме чака - къде да подпиша…
Но не ми се предава, с последен дъх ще извикам – 
Боже, приеми ме, толкова слаб съм, а Ти Си Всевишен.

Всяка секунда превръща се в минало, 
стари надежди безвъзвратно умират, 
и цветята увяхват, и птиците млъкват, 
но сърцето сега за Тебе пулсира.

– Нямам думи – наруших необичайно красивата тишина, която се появи с края на стихотворението. – Много ми хареса.
– Благодаря – Добри се усмихна плахо, но миг по-късно се преобрази и доби вид на ентусиазиран ексцентрик, любител на силните усещания преди първия си самостоятелен скок с парашут, – а сега за моята присъда. Обещах да ти разкажа. Искаш ли?
Кимнах в знак на съгласие. 
– Осъден съм за убийство – каза сериозно, а после на лицето му се появи усмивка, която, ако бях художник портретист, с еднакъв успех бих могъл да сложа на лицето или на заклет маниак, или на посветен на каузата бойскаут. 
– Осъден съм за убийство – повтори и започна да разказва.

***

Всяка сутрин преди работа минаваше по един и същ маршрут през парка. Малко обиколен, но по-приятен от останалите. Беше му хубаво за кратко да избяга от купищата отговорности, да остане насаме с мислите си и скоростно, преди началото на работния ден, да се отдаде на страстта си – поезията. Опитваше се да следва правилото за поддържане на поетичния огън – на ден поне по едно малко ново стихче. На път към офиса. Обичаше тези моменти, особено когато трябваше да прекоси петстотин метровата дива алея, която в повечето дни рядко срещаше хора. Навлезеше ли в самотния периметър, спираше се и с грозен почерк, заради неудобството да пише прав, нахвърляше ред-два в творческото си джобно тефтерче. Търсеше рими, приемаше и отхвърляше идеи за начало, среда и край на поредното стихотворение, а след десетина минути поглеждаше часовника си и с ускорена крачка се втурваше към онзи, другия свят, за да посреща предизвикателства и да плаща сметки.

Беше някъде около средата на септември. Вървеше по любимата си дива алея и мислеше как да облече в стих възмущението си от бездушието у хората, за които се предполага, че би трябвало да притежават човешки души. Изведнъж съвсем наблизо чу кучешко ръмжене и силен, заглушителен лай. Обърна се по посока на звука. На десетина метра сред дърветата видя паднал възрастен мъж, върху него се бяха нахвърлили половин дузина едри улични кучета. От пръв поглед ставаше ясно, че мъжът е бездомник, заради неподдържаните дълга коса и брада, но от пръв поглед не можеше да стане ясно защо мъжът не издава звук при яростната атака на псетата. Поетът помисли, че може би бездомният вече е умрял и глутницата гуляе с безжизненото му тяло и понечи да избяга от зловещата сцена. Страхът го бе завладял така, както никога дотогава. Страхът му даваше сили и го мотивираше с доводи, които звучаха повече от логично. Страхът викаше в ушите му, че е крайно време да избяга.

Само че поетът реши да остане. Затича се към мелето и се нахвърли с ритници срещу озъбените, освирепели кучета. По-късно, по време на разпита в полицията, не успя да си спомни много детайли от случилото се. Помнеше само основното. След като в началото отблъсна временно окървавените с човешка кръв животни, коленичи до безпомощния старец. Тялото на дядото се разтърсваше в конвулсии, а очите му се бяха разширили сякаш вече вижда смъртта. Беше си глътнал езика, но поетът запази самообладание и го извади. После се изправи и се зае с кучетата.

***

– Това приятелю е причината да попадна във В. затвор с година и половина ефективна присъда. Осъден съм за убийството на две улични кучета, които щяха да изядат човека, когото аз спасих и за когото хората дори не предполагат, че съществува. Той се скита под носа им, там, в парка, където разхождат домашните си любимци, но те не знаят и не с интересуват от него. – Приятелят ми Добри насочи разказа си към привършване, а на лицето му се появи онази усмивка. 
– Не се шегуваш, нали? – успях единствено да изтърся, а ако имах възможност да се видя отстрани сигурно щях да остана вцепенен и потресен от това, колко вцепенен и потресен всъщност изглеждах. 
Добри ме погледна в очите и вероятно бе прочел въпроса в изражението ми, защото без да се бави поясни: 
– Убийство по особено жесток и циничен начин, както се изразиха прокурорът и адвокатите на фондация „Права за животните“. Помня, че когато съдията прочете присъдата, в залата избухнаха ръкопляскания. Защитниците на животните крещяха в лицето ми „убиец“, а защитниците на хората ги нямаше. Поне не и в съдебната зала.

– Не мога да повярвам. Лежиш за убийство на куче?
– На две – поясни тъжно усмихнат поетът.
– Това е абсурдно – не се стърпях и се захилих истерично. – Ти си спасил човек. Това нищо ли не значи за тях?
– Дядото не можаха да го открият, за да свидетелства, а и медии, зоополиция и още тълпи от активисти се опитаха да ме изкарат луд насилник на животни. Поне едно ми остана – аз съм един от първите с ефективна присъда за насилие над животни, или … а това е само началото. 
– Безумие – изхлипах. 
– Нови времена, нови закони – обобщи неясно поетът.

Най-после тайната бе разбулена. Научих присъдата на поета. Наближаваше часът за вечеря – останали бяха може би една или две минути, преди да ни подкарат към корпуса. Минута или две, които щяхме да използваме за мълчание. Прогонващо самотата и абсурда на времето преживяване е да можеш да мълчиш до някой, който разбира не само думите ти, но и тишината ти.




Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

1. rosiela - Поздравления.
15.02.2019 16:42
Много силен разказ.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: yavorkostov
Категория: Други
Прочетен: 269583
Постинги: 165
Коментари: 153
Гласове: 291
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031